сряда, 6 юли 2016 г.

Мили Боже, какво ли ме чака занапред ако не се зафана да мълча от днес нататък като същински кютюк!



Днес в училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив) има и Педагогически съвет, и Общо събрание, и на двата форума имам какво да кажа, искам да поставя важни въпроси, ще ми се по този начин да спомогна да се породи пълноценен демократичен дебат. Да, обаче всички (и приятели, и колегите, с които разговарях, и домашните ми, моите хора в къщи), абсолютно всички ми повтарят едно нещо:

- Сакън, Ангеле, не се изказвай, молим ти се, замълчи си! Ще си имаш големи неприятности ако се изкажеш! Замълчи си бе, човече: ти за какъв се мислиш, що не можем да те разберем, та ровиш така усърдно в раните?! Не бива, трай си, нали ти казахме да станеш "Трайчо", а ти продължаваш да говориш и да пишеш! Ето, сега пък искаш да се изказваш! Мълчи си, щото ако пак почнеш да се изказваш, ще пострадаш, тоя път сериозно! Какво ще спечелиш като пак те опраскат?! Как ще живееш като те опраскат, като те уволнят?! Ще ти се наложи да мреш от глад! Каква демокрация бе, човече, никаква демокрация на никой не е нужна, демокрацията у нас е излишен лукс! Ще ми говори той за някаква демокрация, за дебати той ще ми мечтае, айде де, ти си луд човек очевидно!

Ето подобни неща слушам тия дни от всички хора, с които разговарях - и които помолих за съвет какво да правя в така и така сложилата се нелека ситуация. Почти всички ми отговориха по показания по-горе начин, в резюме всички общо взето точно това ми казаха, с различни думи и вариации, но смисълът е този. Мълчи си, сакън, не се обаждай, щото ще пострадаш! И е глупаво да страдаш заради този твой "личен конфликт с директорката", да, за малко да пропусна да кажа това, което има възлово значение: повечето хора ми казват, че съм бил имал, видите ли, "личен конфликт" (някой го наричат "личностен конфликт"!) с управляващата директорка, а тия неща били "съвсем излишни", представяте ли си как повечето хора възприемат ситуацията?! Изкривено, в невярна светлина я възприемат, ето по тази причина очевидно съм длъжен да говоря: за да си разясня понятно позицията, за да обясня, белким някой разбере, че нещата не са такива, каквито си ги представят, да, длъжен съм да говоря щом не ме разбират!

Представяте ли си, години наред, ето, вече пета година ще стане откакто комай всеки ден обяснявам, пиша, говоря, убеждавам хората за какво всъщност става дума, а се оказва, че масово хората не разбират, или пък ако разбират, се принуждават да крият разбирането си, знам ли какво става, но на мен лично тази ситуация не ми се вижда нормална, на вас ако се вижда нормална, на мен не ми се вижда нормална и толкоз. И по тази причина наистина съм длъжен да говоря и да обяснявам докато повече хора започнат да разбират. Длъжен съм, бидейки философ в това училище, да спомогна за това повече хора да постигнат верния смисъл на нещата. Да, това е мой дълг, това, прочее, ми е и работата: ний, философите, имаме по принцип много специална работа, друг въпрос е, че масово и философите у нас не си вършат работата, е, аз пък съм се заинатил да си върша работата на философ истински и качествено, искам да покажа, че е възможно и в нашите български родни условия един философ да си върши работата истински, качествено, на ниво, на вярната основа и прочие. Това е същината. Върша си работата. Тази ми е работата. Нека за това да ме... опраскват колкото си искат. Нека да се разбере, че у нас ония, които искат да си вършат качествено истинската, същинската работа, тях за награда ги... опраскват, нека всички да разберат, че у нас нещата са точно така, сиреч, са съвсем наопаки!

Да, ето, на това основание аз днес трябва да взема думата и на двата форума, просто съм длъжен да го направя. И съм длъжен да се изкажа и на двата форума. Длъжен съм да кажа това, което, ако аз си замълча, никой друг няма да каже. Ето това обстоятелство ме принуждава да говоря. А не да мълча. Просто няма кой друг да каже това, което трябва да се каже. Трябва да бъде казано. Ний, философите, имаме тази неприятна задача да казваме онова, което никой друг не смее да каже. Ние сме подобни на шутовете, дето били навремето до Краля и единствени били имали пълна свобода на словото, смеели да кажат всичко, казвали най-неприятните за кралското ухо истини, ала Кралят, разбира се, не можел да се гневи заради думите на шута, щото просто... шутът си е шут, за какво да му се сърдиш?! Да, ама аз, бидейки философ, не съм застрахован като шута че няма да ме сполети височайшия кралски гняв! Е, ще ми се наложи да поема това малко неудобство: да ми се стовари връз главата височайшия гняв на оскърбени демократични, с извинение, властници! Няма пък да ми е за сефте това нещо де, що съм взел да се правя на улав, да, не ми е сефте връз главата ми да се стоваря гнева на оскърбени демократични властници, чиито изнежени ушенца обичат хвалбите, а не критиките, естествено!

Да стоя и да взема да чакам някой друг да се изкаже вместо мен, ми се вижда умряла работа, а, какво ще кажете, дали пък някой друг няма да дръзне да се изкаже по най-горещите и не търпящи никакво отлагане въпроси? И това нещо съм си го мислил, да стоя и да да почна да чакам кротко друг да каже това, което аз мисля - да, ама има ли изобщо надежда това някога да се случи? Може би пък другите в същото време чакат... мен, аз да кажа това, дето трябва да бъде казано, аз да се мушна в дулото на топа, ами ако те чакат мен, тогава какво да правим?! Взаимно да зафанем да се чакаме, така ли?! И кога ли някой в тази възтъпа ситуация ще се престраши да се изкаже, да открие толкова належащите дебати? А едно е сигурното: дебатите трябва да почнат още сега, още днес, не, никакво отлагане дебатите не могат повече да чакат, отлагахме ги години, месеци, много дълго, прекалено дълго време ги отлагахме! Е, вече не може, няма накъде да се отлага. Или "ножът все още не е опрял до кокала, а, какво ще кажете, опрял ли е вече ножът до кокала?! Ако не е опрял още да почакаме още малко, а, какво ще кажете?! Да почакаме... още некоя и друга годинка, докато и ний блажено стигнем до тъй жадуваната пенсийка, а?! Не е ли разумно да си мълчим и ний до идването на заветната пенсийка?! А иначе майната им на училището, на учениците, майната му на българското образование, майната й на България, на всичко майната му, важното е ний някак да оцелеем до пенсийка, а, какво ще кажете, тази ли е "единствено умната" стратегия?!

Боже, колко нагъл човек е той Грънчаров бе, виждате ли го сега как усуква и усуква, как всичко изопачава?! А нещата са пределно прости: Грънчаров, понеже е един никаквец, понеже е много мързелив, понеже, като капак на всичко, е и прекалено много некадърен, за да лъже народа се прави на не знам си какъв, прави се на умен, на философ той, видите ли, ще ми се прави той, мизерникът неден, на демократ ще ми се прави, на дисидент ще ми се прави, на борец за "същностна реформа" ще ми се прави той, лъжецът му с лъжец, мошеникът му с мошеник! А истината, горчивата истина, другарки и другари съдебни заседатели, е тази: Грънчаров е един пълен некадърник! Точка! Молчать! Не рассуждать! Ще ми разсъждават те, ще им дам аз една свобода и демокрация, море да взема една дряновица, още неокастрена, пък да ви замлатя по главата и по ушите, ще разберете вий къде е "закопано кучето"! На свободолюбци ще ми се правят те, на "демократи" ще ми се правят тия като Грънчаров, я ги виж ти, некадърниците му с некадърници!

Тази е другата гледна точка към случващото се. Тя е и в някакъв смисъл меродавната гледна точка. Властващата, така да се рече, авторитетната, инак казано, гледна точка е тази. Това е гледната точка на властващата народна образователна бюрокрация, ако ми позволите да се изразя така. Щото тия дни ми се вече каза, че понеже системно съм бил обиждал "тружениците от управлението на народното образование и просвещение" трябвало да бъде сезиран... съюзът на работодателите от тази сфера, който, видите ли, било трябвало да си потърси по съдебен ред възмещение за обидите и за клеветите! Мили Боже, какво ли ме чека занапред ако не се зафана и аз да мълча от днес нататък като кютюк!

Мълчанието е злато. Мълчанието е злото (по думите на И.Инджев). А сега де - къде ли е истината? Абе злато или злото е проклетото мълчание бе, кажете, помогнете ми, не мога да реша този засукан казус, уж съм некакъв философ, ама сами виждате, обърках се изцяло! Страшна работа! Не знам. Той И.Инджев нека да продължи да си повтаря, че мълчанието било злото, ама той, горкият, продължава да си стои без работа - и аз ли като него да стана, вечно "безработен", отвсякъде изгонен, никъде не приет?! А как ли ще живея без стотинка, щото ако този път пак ме опраскат, този път няма да получавам обезщетение за безработица, по нашия закон като използваш правото си за обезщетение (аз го използвах след опраскването ми от 19 май 2014-та година) след това цели три години трябва непрекъснато да работиш за да получиш правото пак да ползваш парично обезщетение за безработица. Инак казано: сега опраскат ли ме пак, ще трябва да легна да мра! Точка! Молчать! Не рассуждать!

Спирам дотук. Лек ден ви желая! Какво ще правя днес още сам не зная. Най-вероятно ще се изкажа. Най-вероятно пак ще си заслужа ново опраскване. Такава, очевидно, ми е съдбата. Бъдете здрави! И знаете ли защо днес ще се наложи да говоря? Знаете ли кой е аргументът, който ме кара непременно да се изкажа днес? Ще ви кажа, не вярвам да се сещате сами: ами аргументът е този, че ме е срам от учениците ми да замълча, тях, моите ученици, постоянно ги уча, че не трябва да мълчат когато виждат неправдите и несправедливостите в живота ни, че няма друг начин България да се оправи ако ний, гражданите, не поемем в свои ръце нещата, повтарям им всичкото това и още много други подобни опасни мисли им "преподавам", пък сам да замълча и то в най-решаващия момент: простете, аз такъв лукс не мога да си позволя; ето по тази причина днес най-вероятно ще говоря! Виждате ли в какъв превъзходен капан сам се набутах сега, а? Страшна работа! Проклето да е пустото мислене!

Хайде чао и до скоро! Ако сърцето ми издържи по време на днешните ми изпитания, пак ще се видим. Ако не издържи сърцето ми: можете да идете да турите някога едно цвете на гроба ми... не че ще са ми притрябвали пустите цветя тогава - ама нали такава е думата! Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

5 коментара:

Анонимен каза...

много приказки си раздул и нищо съществено

Анонимен каза...

Най-добре си трай. За теб няма да е добре да ставаш отново трън в очите на ръководството. Ти си разумен човек и ще си затраеш. Успех.

Анонимен каза...

Сенека е казал, че философът може да е политически и обществено активен, но само ако има реален шанс да промени нещо към по-добро, иначе това са напразно изразходвани енергия и житейско време. Ето защо е въпрос на много точна преценка дали въобще да се прави нещо и ако да - какво.

Епикур пък твърди, че философът трябва по принцип да стои далеч от политиката.

Анонимен каза...

Здравей!

Какво стана???

Ангел Грънчаров каза...

Здрасти!

Нищо особено не стана. Цял час директорката чете доклад в стил какви големи успехи и постижения имаме. Никой не пожела да се изкаже. Нито да я похвали, нито, опази Боже, да критикува. Хората се бяха изморили от слушане на дългия доклад, изпълнен с цифри и поредицата от "успехи". Предстоеше обаче и "тържествена част", изпращането на 6-7 човека пенсионери, учители, директорката вчера с нарочна заповед ги била изпратила в пенсия.

Прецених, че в тази ситуация просто психологически ще бъде глупаво да се изказвам дълго. Взех думата и говорих само две-три минути. Казах, че не приемам такъв доклад, щото в него липсва анализ на същинските, на най-важните проблеми. А е потребен дебат точно по тия проблеми, който все не се случва. Казах, че от пет години се опитвам по какви ли не начини да предизвикам такъв пълноценен демократичен дебат, ала липсва готовност за него. В тоя дух се изказах. Не говорих "конфронтационно".

Директорката заяви, че в моите доклади и предложения била "липсвала конкретика", а имало само общи фрази и прочие. Ако съм се бил изказвал "конкретно", щяло да има смисъл да се води дебат, а по общите проблеми нямало смисъл. В този дух се изказа тя.

И след това отидохме на тържествената част, да изпращаме пенсионерите. Хубаво тържество се получи, излизащите в пенсия ни почерпиха, ние им подарихме грамоти, подаръци и това беше. Хората, достигнали пенсия, държаха кратки речи, произнесоха думи, пълни с мъдрост.

Особено ме поразиха думите на една учителка по английски, която е работила преди време в Китай, тя каза, че под учител в Китай се разбирало "свят човек", нещо като светец, не трябвало да забравяме този възвишен смисъл на "професията", много уместни думи каза тя, пък и всички други, които се изказаха.

Това е. Всички се развълнувахме. Дали някои като мен ще достигнем изобщо до пенсия, ето това е интересно, за това нещо взех да се замислям. Дали не е време да престана да се държа бунтарски сякаш съм "младеж", а дали не е време вече и аз остарея - и да се примиря? Този ли е смисълът на зрелостта, не знам, но ми се чини, че примирение не бива да има - въпреки всичко?!

Толкова за днешния ден. Нищо особено не стана. То какво ли можеше изобщо да стане де... ваканционно настроение ни е обзело...

Хубава вечер на всички желая!