Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ тази година провеждаме следните курсове: ПРОБЛЕМИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо...

сряда, 14 декември 2016 г.

Тема за размисъл и за дебат: Кои и какви са хората, които така силно мразят "венчаните за истината" философи?



Вчера написах и публикувах в блога си Моя отворена и за обществеността жалба до прокурора и до омбудсмана, която обаче още не съм я изпратил до адресатите, просто ми трябва малко време за да я прегледам, за да я редактирам, за да я допълня с нещо важно, което съм пропуснал, да прибавя към нея съответните документи, доказващи тезата ми и т.н., живот и здраве да е, тия дни ще свърша и тази работа. Ще каже някой: абе, Грънчаров, защо си толкова жесток бе, спри малко натиска, смили се малко към въпросната дама, прояви малко джентълментство бе, бъди нещо като кавалер, прости й, вярно, може да е сгрешила за някои неща таз администраторка, но като има грешка, требва да да има прошка, нали се правиш на великодушен, защо си толкова отмъстителен бе, ето, сега е навечерието на най-велик християнски празник, Рождество Христово, защо не направиш един жест на помирение, а ти нападаш ли нападаш, леле, колко си зъл и лош човек бе, ето, излиза, че таз другарка е най-вероятно правя като те възприема и оценява таман по този начин?! Какво да отговоря на тази съвсем разумна забележка, на това подхвърляне, на което трябва да отговоря, от което не мога да избягам? Щото в този живот освен право и правосъдие има и морал, нали така?! А моралът все пак стои над правото, вярно ли е това или не съвсем?! На първо място обаче следва да бъдем човеци, ако една кауза се обезчовечи, всичко отива по дяволите. Но всъщност не самата кауза се обезчовечава, а нейните адепти ги сполита такова нещо, но да не бъдем прекалено придирчиви.

Прошка има само след разкаяние - или поне след ясно изразена готовност за разкаяние. Оня, който е съгрешил, ала не съзнава това (нали си спомняте обаче какво възкликва Христос по повод злодеянията на своите мъчители на кръста: "Просто им, Господи, те не знаят какво правят!"), на такъв никой не може да помогне; да, Христос на кръста показва такова едно великодушие, но той все пак е Бог - освен че е най-човечният човек. Аз обаче съм само човек, възприемам се като християнин (което съвсем не значи, че се мисля за безгрешен, напротив, доста съм грешен!) и ето, правя каквото мога за да помогна на съгрешилите да осъзнаят грешката си; всеки ден им давам шанс да осъзнаят както правят, ала те не се възползват от него и продължават да затъват в греха си, в порока си (а де изразя така, въпреки риска), щото пък, от друга страна погледнато, най-страшен порок е манията за пълна непогрешимост, за вечна правота, вманиачи ли се човек на тази плоскост, нещата при него стават крайно тежки. Та значи аз даже и гладна стачка проведох, вярно, не кой знае колко дълга (не съм имал намерение да ставам шампион по гладни стачки или да удивлявам когото и да било с издръжливостта си на глад!), но все пак тия хора имаха достатъчно време (цели седем дена!) за да преосмислят поведението си, за да осъзнаят грешката си, дори само да проявят известна готовност за разговор, за обсъждане на ситуацията, не, те не проявиха с нищо такава една готовност за промяна, напротив, знаете добре, че в този благодатен за тях период си пропиляха съвсем безразсъдно всичките шансове за поврат към добро, държаха се крайно многозначително, агресивно и предизвикателно, изобщо, ама изобщо не успяха да схванат верния смисъл на случващото се! Ето това за мен е поразително: показаха, че даже и нямат намерение да потърсят този смисъл, не, те продължават да си се задоволяват с крайно мизерния, ощетен смисъл, който абсолютно невярно тълкува нещата, е, щом е така, налага ми се да продължа да ги поставям в ситуации, с които отново и отново да им давам нови шансове да осмислят случващото се, да постигнат що-годе адекватна на същината на работа представа; давам им шанс да се доближат до истината, то това всъщност ми е и работата като философ, да помагам на хората да постигнат някои по-трудни за постигане, а всъщност фатално важни, съдбовни истини, без които всичко отива по дяволите. Та по този въпрос толкова: понякога се налага човек да го заболи, та болката да му даде сигнал на душата, че нещо нередно се случва; знаете, че лекарите, осолено хирурзите лекуват и оздравяват организма като ме нанасят ужасни болки, нали така?! Ако те се въздържаха от болезнени операции, нима биха могли да спасят подхлъзналия се към гибел организъм?!

Интересно е и това, че за мен най-важното е ето какво: да се отпочне най-сетне толкова дълго време възпрепятстваният, задържаният от администрацията демократичен дебат, и то дебат, който да е пределно откровен и честен, аз само за това фактически се боря. Не мога да разбера защо толкова ги е страх тези хора от дебата, защо толкова усърдно бягат и се крият от него, давате ли се сметка за какво говори този панически страх от дебатите?! То всъщност дебатът се води от години, но особеност на нашия тъй специфичен дебат е, че едната страна, именно моята скромна милост, постоянно пише и говори, и то пределно откровено, честно, правдолюбиво, свободно и прочие, а другата страна, критикуваната от мен страна, мълчи със завидно упорство! Мълчат всички, като се почне от директорката и се стигне до последния член на "сплотения колектив", на мен ми се вижда крайно нездравословно туй така единодушно мълчание. Мълчат си хората и това е - защо ли обаче така упорито мълчат?! (Знаете вероятно, ако не знаете, ето, пак ще ви го кажа: отклоняването от дебати в Древна демократична Гърция е било третирано като... криминално престъпление!) Е, не мълчи съвсем другата страна де, а... пише компромати срещу мен, фабрикува разни "изобличителни документи", с които искат да ми навредят, да ме изкарат какъв ли не, че съм бил "абсолютен некадърник", "народен враг", "разрушител на идилията" и прочие, и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири, да не изброявам вече, щот ми омръзна да пиша за тези неща. Това, по моето възприятие обаче, не е истински дебат, едната страна постоянно да говори, а другата само да й крои мръсни номерца, за да отмъсти, за да навреди на волнодумеца, на другоячемислещия, на свободомислещия, на философа, който така дразни и който е така неприятен и пр. Знаете ли кои и какви са хората, които така силно мразят "венчаните за истината" философи?! Няма да ви кажа кои и какви са тези хора, а ви оставям този въпрос като въпрос за самостоятелно осмисляне, нека всеки сам да реши кои и какви са тези хора.

Понеже нямам много време за писане (налага ми се да ида на работа и днес, и то имам първи час, в 7.30 започва този час, ходя на работа макар че съм болен, настинал съм ужасно, организмът ми е изнемощял, пък и в петък ми предстои операция), та затова ще се опитам да бъда пределно кратък, но все пак ми се иска да подбера най-важното от ония случки, с които е изпъстрено всекидневието ми в нашето така интензивно демократизиращо се училище. И то, имам предвид най-важното, по моето виждане, е: така неприятният за ръководството на училището дебат вече започна, и то вътре в самата училищна общност, да, дебатът започна, независимо от това, че дадени хора постоянно късат обявите, в които се известява, че ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ има заседание еди-кога си, да, на Клуба много се пречи от ръководството, но за сметка на това дебатът пък се пренесе, примерно, в часовете, в класовете, общо взето навсякъде хората, и учители, и ученици, коментират случващото се, ефектът на моята стачка, на моя протест вече е налице! Примерно онази учителка, класна ръководителка, която е мъмрила и се е карала на учениците, които са се изказали положително за своя учител по философия в репортажа на bTV, фактически е започнала също един дебат, само дето си е позволила да води дебата по крайно унизителен за нея самата начин, ала тя не се усеща за това, нали така?! щото ако се усещаше колко унизително се държи, щеше най-вероятно да не допусне такава една формена излагация.

За да е пълна картинката, ще кажа и имената на тази учителка, като я предизвиквам по този начин на открит дебат: тя се казва Малина Иванова! И я призовавам тази дама и възпитателка на младежта да преосмисли поведението си, щото, казах, си е позволила да допусне много голяма грешка, която на нея лично изобщо не й е изгодна, която точно нея самата унизява. Другата учителка, тази, която дръзнала да търси сметка на учениците, събиращи подписка в моя подкрепа, и да къса листа от подписката им, се нарича Чернева, първото й име не зная, математичка е, ето, тази възпитателка на младежта също крайно грозно се е изложила, казвам й го, правя й тази добрина, та да помисли малко повечко и да направи нещо за да открие сама грешката си. Не може един човек, бидейки учител, да си прави всичко, което му хрумне, от някои неща следва сам да се въздържа, особено когато се появи подозрението, че се излага. Тия хора, които си фантазират, че могат да си правят всичко, което им скимне, да имат много здраве от мен, но това не е така, не стават така тия работи. Примерно, като ти се появи импулс да се подмажеш на началството, помисли повечко дали няма да се изложиш, ето, следвайки това добронамерено мое предупреждение, много хора ще могат да се спасят от резила, нали така?! Толкова по този въпрос. А темата е превъзходна. Жалко е, че възпитатели на младежта, учители, си позволяват да се излагат така усърдно, пък не съзнават изобщо какво всъщност правят.

Времето ми обаче изтича. Ще пиша за моите дебати по класовете, вчера водих доста такива дебати, много ученици участваха, много неща се казаха, чудесна атмосфера възникна по време на тия дебати, много ученици се замислиха сериозно, те обичат такива разговори, в които предмет е истината за тяхното собствено настояще и бъдеще. Но понеже времето ми изтече, ще спра дотук. През деня ако имам време, ще попиша още. Хубав ден ви желая засега! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

5 коментара:

Анонимен каза...

Илка и е първото име.

Анонимен каза...

Има и още една госпожа,която им е чела конско-Мина Вътева,по-добре да не знаете какво е казала.

Ангел Грънчаров каза...

А защо не кажете тук какво е казала таз другарка, кажете открито, народът трябва да знае какви учители има, кажете, от какво толкова се страхувате, истината нима няма никакво значение за Вас?!

Анонимен каза...

Че не сте ставали за учител и за всички било по-добре да си смените професията.

Ангел Грънчаров каза...

Таз другарка питала ли е "всички" та се изказва от името именно на "всички"?! :-) Някакво проучване правила ли е за това как мислят "всички" или за нея най-важното е да се подмазва на директорката?! Така ли трябва да правят ония, които "стават за учители"?! Нещо обаче много се е объркала въпросната другарка...