Тъмна черква, кьорав поп, ситно евангелие, Иво Беров
(обкръжени от действителност)
Първата приказка, първото послание на новия ни президент беше за достойнството. Щял бил да върне достойнството на българите и на България. (Без да уточни къде и как точно България и българите са изгубили достойнството си.) Тези свои приказки за достойнството новият ни президент ги изприказва по един достоен начин. Или по-скоро по начина, по който са си представят изразяването на достойнство читалищните дейци от края на 19 век, някои български президенти от първата четвърт на 21 век и водещите на севернокорейската телевизия. Изпъчени напред гърди, леко изпружена назад глава, задрезгавял от съзнанието за високата отговорност глас, телодвижения като след поглъщане на бастун, задушевност като при селска вечеринка и поглед вперен в ония безутешни далнини, където се е изгубило и скита немило-недраго клетото българско достойнство.
И всъщност да, българското достойнство наистина беше смачкано. България наистина беше унизена. Ама не някога в прежни времена и някъде си там, в безутешни едни далнини, а миналия месец. Когато председателят на Европейската Комисия Жан Клод Юнкер заяви, че Румъния трябва да влезе в Шенген. Без да спомене България.
Клод Юнкер не ги говори тия неща за да се намира на приказки (както политиците, които говорят за загубеното българско достойнство). И не е нужно да си кой знае колко изпедепцан в политиката разбирач, за да се досетиш. Това е подготовка за Европа на различните скорости и различните области. Румъния ще бъде поканена вътре, в средището, България ще бъде избутана из кюшетата. Румъния тръгва на първа - втора скорост и ще върви напред, България тръгва на задна и ще върви съответно. Обидно, много обидно. И не е само обидата. Намаляват, изчезват, губят се възможностите страната ни да влезе на само в Шенген и в Еврозоната. Губят се възможностите да влезе в общ европейски енергиен съюз, което означава милиарди левове печалба от по-ниски цени на нефта и газа, губи се вероятността да влезе в европейски банков съюз, което означава сигурност на вложенията и застраховка срещу нова КТБ, губи се вероятността за общ прокурорски надзор, което означава решителна разправа с корупцията. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
5 коментара:
Но защо – нали комунизмът в България рухна и на власт дойдоха нови хора с нови идеали и ценности, страната е член на ЕС и НАТО? Проблеми винаги и навсякъде ще има, но България би трябвало по принцип да е решила основните въпроси и сега само леко да донамества и донастройва това или онова. От статията на Иво Беров обаче разбираме, че това съвсем не е така. Само че Иво прави само констатации. Работа на философите и анализаторите обаче е най-вече ДА ОБЯСНЯВАТ И РАЗБИРАТ в случая процесите след 1989, а в това отношение аз не съм прочел почти нищо смислено в нито една медия не само в България, а и по света.
Таваришч, па като не си прочел земи напиши сам нещо бе? :-) От гонене на студентки-отличнички очевидно немаш време не само за писане, но и за мислене...
Добре, макар и в поста си да се шегувате, ето едно телеграмно анализче без претенции за изчерпателност. Не стоя догматично на тези позиции, ако някой има по-добри идеи какво да се прави, да заповяда с алтернативни мнения. Да видим дали има план и стратегия или всички предпочитат само да мърморят и недоволстват, без да посочват решение. Надеждата е да се получи смислена дискусия за благото на България. И така:
Свобода или смърт: ДСБ в българската политика
Както знаем днес, уж „антикомунистическата“ опозиция в комунистическите страни е била целенасочено създадена и/или инфилтрирана от комунистическите тайни служби, даже има твърдение, че тогавашният председател на КГБ Шелепин още през 1959 (!) в секретен доклад е призовал за създаване на фалшива опозиция в Съветския съюз и страните от Източния блок като подготовка за планирана бъдеща либерализация на режима!
Очевидно това се отнася и за СДС в България. Затова не е учудващо, че след 1989 СДС не само не направи почти нищо за реална декомунизация на страната, а дори може да се каже, че (пост)комунистите дължат до голяма степен оцеляването си в новите условия именно на услугите и скритата помощ, оказани им от СДС! Факт е обаче, че въпреки всичко правителството на Костов свърши и много полезни неща за страната и ако му беше позволено да продължи, реформите в един момент можеха да доведат до истинска свобода и демокрация в България. Само че през 2001 КГБ намери човек – Симеон – и ресурс, за да предотврати подобно развитие. Впоследствие Костов и последователите му бяха успешно изолирани и в крайна сметка елиминирани от СДС.
При създаването на ДСБ през 2004 на базата на математическо-статистически модели бяха идентифицирани около 150-200 000 потенциални избиратели на ДСБ и на парламентарните избори през 2005 партията действително получи около 235 000 гласа и 6,44%, така че тези оценки се оказаха доста близко до реалния резултат. Същевременно обаче беше априори ясно, че това е само една основа, която трябва да бъда надграждана и разширявана, ако ДСБ иска да изпълни своята крайна цел: да стане НОВАТА ГОЛЯМА ДЯСНА ПАРТИЯ В БЪЛГАРИЯ. Тази цел към онзи момент не изглеждаше толкова нереалистична и утопична, понеже креатурата на КГБ т. нар. „НДСВ“ вече необратимо се плъзгаше по нанадолнището, СДС също се бореше за оцеляване, а ГЕРБ още не беше създаден. Създаването на ГЕРБ обаче, подплатено с много пари и цялата медийна мощ на посткомунистическата олигархия, сложи кръст на тези планове и надежди.
Оттук нататък пред ДСБ имаше два пътя: ПЪТЯТ НА КОМПРОМИСА и ПРАВОЛИНЕЙНИЯТ ПЪТ НА ПРИНЦИПНОСТТА. Политиката, разбира се, е изкуството на възможното, и при цялата принципност компромиси може и често трябва да се правят. Но те не бива да са самоцелни и имат своите граници. Трябва рязко да разграничаваме компромисите в демократичната и посткомунистическата система. Компромис в демократичната система означава компромис между ДЕМОКРАТИЧНИ партии, но компромис в посткомунистическата система от страна автентични демократи е нещо съвсем различно и означава компромис с ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКАТА ОЛИГАРХИЯ И МАФИЯ.
Въпреки всичко ако например ДСБ има шанса да е водеща партия в правителствена коалиция, макар и с не дотам демократични партии, е допустимо все пак да направи някакви компромиси в името на тази цел. Съвсем друг въпрос е обаче дали са допустими компромиси в името на това да се влезе в парламента с пет депутата и да се стои там в опозиция или пък да се участва в правителството с един министър. Точно с тази идея обаче бяха създадени първо Синята коалиция, в която ДСБ участваше заедно с партията - СДС - от която в крайна сметка се беше един вид откъснала и разграничила! - и по-късно уж „Реформаторския“ блок, в който реформаторско беше май само името.
продължение
Това впрочем е и част от една порочна практика, която е присъща на българската политика от самото начало на демократичните промени: създаването на всевъзможни, при това най-често не особено принципни ПРЕДизборни коалиции. Такива коалиции, разбира се, са възможни, но нормалната практика трябва да е повече в посока СЛЕДизборни коалиции на етап формиране на правителство. Ако една партия не е в състояние да преодолее самостоятелно бариерата за влизане в парламента, няма особен смисъл да се коалира със себеподобни слаби формации, само и само да попадне в НС. Поучителен пример в това отношение е Германия, където малките партии FDP, Grüne, Die Linke, сега и AfD често остават под прага от (в Германия) 5%, но никому и през ум не му минава да прави предизборни коалиции с други малки партии или пък да се прикрепи предизборно към някоя голяма партия-ракета-носител, само и само да влезе в Бундестага или Ландтаговете.
Трябва също да се има предвид, че слабите резултати на ДСБ не са следствие на някакви особени тежки и съдбоносни „грешки“ на партийното ръководство - и че ДСБ с други лидери би имала съвсем друга съдба. Проблемът на ДСБ се състои в това, че тя е единствената партия в България, СЪЗДАДЕНА БЕЗ РЕШАВАЩАТА НАМЕСА И ВЛИЯНИЕ НА КГБ и затова е обект на яростни и непрекъснати атаки от страна на посткомунистическата олигархия, поради което нейните резултати и при оптимални действия от страна на ръководството не биха могли да са много по-различни. От друга страна поради причини, на които тук няма да се спирам, тя не се радва и на особена почит и подкрепа от страна на повечето наши приятели в старите демокрации, така че е ощетена и от тази гледна точка.
край
След оставката на Радан Кънев сега се говори, че начело на ДСБ трябвало да застане „по-диалогичен“ и „по-склонен на компромиси“ лидер. Преведено, това явно означава, че трябва да бъде избран председател, който да е готов да включи ДСБ в поредната предизборна коалиция с мафията, най-вече с остатъчния Реформаторски блок, който при следващите избори да влезе с десетина депутата в НС, от които двама-трима от ДСБ, след което или да стои в опозиция, или евентуално да формира правителство заедно с ГЕРБ, в което ДСБ да участва евентуално с един министър. Ако борбата е за това, ДСБ има всички шансове да постигне тази цел.
Алтернативата обаче е следната: ДСБ да обяви, че е алтернатива на всички други партии в България, независимо от това с какви - леви, десни и т.н. - етикетчета се кичат, че няма да влиза по никакъв начин в предизборни коалиции с тях и че е готова да управлява България самостоятелно или в най-добрия случай в коалиция с други партии, но последното само при условие, че е най-голяма партия и близо до абсолютното мнозинство. Подобна позиция, разбира се, в български условия обрича ДСБ не само на опозиционност, но вероятно и на оставане извън НС, но това е цената, която трябва да се плати за принципността. Ако нямаш шанс да влияеш решаващо на правителството в България, а засега това изглежда именно така, не е чак толкова важно дали си в НС, или извън него. В такъв случай е по-добре да стоиш на принципни позиции и да не правиш компромиси. Нека посткомунистическата мафия и олигархия знае, че в България има последователни политици и избиратели, няма значение колко са на брой. Дори да ИМА ЕДИН ТАКЪВ ЧОВЕК, това е достатъчно. Трябва да се знае, че има алтернатива на системата, била тази алтернатива и привидно слаба и незначителна. ДСБ може би никога няма да спечели избори в реалния свят, но в един по-висш, МЕТАФИЗИЧЕН смисъл тя вече е победител, защото истината, правдата, светлината и свободата са на нейна страна. Също както в реалния свят комунистите са репресирали милиони хора, но именно жертвите на комунизма са победители на своите палачи в един по-висок, МЕТАФИЗИЧЕН план. Аналогично и ръководителите на Априлското въстание не са били толкова наивни да си правят илюзии, че могат да победят военно Османската империя. Но тяхната цел е била друга:
«Нашата кръв ще обагри пътя към свободата и над измъчената ни родина ще изгрее слънцето на българската правда.» (Тодор Каблешков)
Разбира се, в реалния свят нам е потребна реална победа, но поне засега такава не се очертава на хоризонта, така че за съжаление не можем да завършим този кратък анализ на оптимистична нотка.
Публикуване на коментар