Да, системата просто убива ония, които са личности - и особено ония, за които животът, свободата и достойнството означават нещо!

Снимка на Мариана Димитрова, Автор на снимката: 24 часа

Вчера сутринта написах текст от своя "Дневник на учителя" (водя го почти всекидневно от години), знаете, в него пиша за всичко, което ме вълнува или ме е впечатлило и е свързано с моите борби за реална демократизация на отношенията в училищните общности; нарекох този текст ето как: Моите номинации за престижната Класация на активните борци против реформата в българското образование, против неговата декомунизация и демократизация; сред номинираните там директори на пловдивски гимназии се оказа и г-жа Мариана Димитрова, представена ето как: "директор на ЕГ “Иван Вазов” в Пловдив от 1993 г. (!!!) и продължава да е този пост". Не познавах лично г-жа Димитрова, никога не съм разговарял с нея и даже не знаех името й, намерих го в нета; тя влезе в класацията само по причина на това, че в ръководеното от нея училище заместник-директорите не пожелаха да ми дадат никаква информация за критериите, по които е извършено класирането на кандидатите за учителското място по философия, сред които бях и аз. Просто се заинатиха и ми кацаха, че това било "секретна информация", не благоволиха да ми кажат нищо както за критериите, въз основа на които е извършено класирането, така и за това на кое място е класирана моя милост. Не знаех нищо за директорката, казано ми беше, че тя отсъства, а тя, както сега разбирам, е била продължително време болна.

Малко след обед моя приятелка ме уведоми, че г-жа Димитрова е починала през изминалата нощ: Почина директорката на Руската гимназия Мариана Димитрова. По този повод в блога ми злостна дежурна "доброжелателка" не пропусна да ме прокълне ето как: "Гранчаров, как не те е срам да пишеш такива грозни неща за човек, който току-що е починал!!!!!!!!!!!!!!! За теб има ли нещо свято бе??????????????? Вечен позор!!!!!!!!!!!!! Напълно си заслужи уволнението и никога повече няма да бъдеш учител!!!!!!!!!!!!" На което отвърнах:

- Другарко, сутринта като съм писал това нещо не съм могъл да зная, че въпросната директорка е починала (или че днес ще почине). Бог да я прости! В тази класация тя попада понеже в нейното училище се проведе крайно интересен "избор" на учител, сега разбирам, че бидейки болна, тя няма заслуга за това - освен ако не е давала указания кой да бъде назначен за учител по философия дистанционно.

Какво да правя сега, при това положение, да я извадя от класацията ли?! Още повече, че се оказа, както сега разбирам, че починалата дългогодишна директорка била имала възгледи, изцяло родствени с моите - в това можете да се убедите сами като прочетете текста на нейна реч или послание, прочетено пред учениците от ЕГ "Иван Вазов" този 15 септември; речта й е чудесна, вдъхновяваща, има пасажи, които действително са дълбоко родствени с всичко онова, в което и аз не само вярвам, но и за което се боря; оказва се, че с г-жа Димитрова, така да се рече, сме били единомишленици; по тази причина тя, разбира се, не бива да бъде повече в онази класация на активните борци против реформата, несправедливо ще бъде да остане там. Да, ама така или иначе вече е влязла там, а пак да се поправят публикации постфактум не е коректно, ето, сега тук декларирам, че нейното име там е влязло по погрешка, поради неинформираността на автора за идеите на това длъжностно лице от образователната сфера на Пловдив; аз наистина не знаех, че директорката на това училище била имала такива авангардни, новаторски идеи, родствени с моите. И в тази връзка се оформи чудесен казус, който най-добре е представен в съобщение на една моя приятелка, която първа го е доловила и осъзнала; по тази причина просто привеждам нейното съобщение до мен:

Виж сега, Ангеле, чудна работа: говори (става дума за директорката на ЕГ "Иван Вазов", бел моя, А.Г.) същите неща като тебе и то сериозно, преди сигурна смърт, а многобройните й последователи, както твърдят де, и ето, лайкнали са, правят други работи, нехубави... Що така бе?? Като са стигнали и те до твоите изводи, що не те назначиха на тези хубави места дето излязоха тази есен??!

И тази моя приятелка, пишейки това, ми приведе първа линка, водещ до публикация за смъртта на въпросната директорка, на което аз реагирах ето как:

Бог да я прости! Аз не знаех, че е починала и днес сутринта я сложих в една класация... какво странно съвпадение?! Не знам какво да правя сега, сигурно е голям грях това...

На което приятелката ми (въздържам се да й напиша името, не е коректно да го сторя) ми отвърна:

- Да, видях тази класация, затова ти го изпратих. Не се тревожи, може пък да е застигната от възмездието, но не е зле да поправиш... все пак; защото доста добри неща е казала за свободата предсмъртно...

А пък аз отвърнах:

- Аз ще напиша нещо специално утре по този повод. Да, речта й е хубава... интересно е обаче имало ли е съответствие между думи и дела не само при нея, а и при събратята и съсестрите й директори и директорки, при които лицемерието и лъженето, забелязал съм, е на завидна висота!

Ето разсъжденията по този повод на тази същата моя приятелка, които заслужават да бъдат прочетени от повече хора, поради което и ги публикувам тук:

- Нямало е съответствие, ако е имало нямаше да я допуснат да стане директор. Може и да е мислила по този начин, да е била убедена в някои от твоите принципи, но не е имала куража да бъде като теб, защото така би предизвикала недоволство и злоба в колектива в следствие на това, че е различна и на по високо ниво. Предполагам, че се е приспособявала към нивото на колектива и му е угодничила, заради собствената си изгода: да я харесват та да остане директор. Което е хитрост или компромис. Хора, които наистина имат ценности, които тя илюстрира в речта си, не хитруват и не правят компромиси обаче. Затова най-вероятно поради това, което й се случва, благодарение на изпитанието, е стигнала до тези истини:

"Защото най-добрата магистрала... не забравяйте - пътищата са много и човек е свободен да променя своя избор. ... но ще се справите с всички изпитания... Бъдете свободни! Свободата е заразителна. Бъдете тревожно свободни, а не спокойно управлявани. Не вярвайте на тези, които ви... Не обръщайте внимание на удобните етикети, които искат да ви натрапят отстрани. Мислете сами!..."

Това са нещата, които ми харесаха в речта. Дали пък някой друг не го е писал? Щото учители, които мислят и възпитават така са толкова малко, а и при нея не може да е имало покритие на думи и дела - системата изхвърля такива. Това, че има деца в чужбина, също е важно: защото там, в чужбина, е имала възможността "да си сверява часовника".

Това ми пише моята приятелка. С което поставя чудесен казус: може ли лица, намиращи се на ръководен пост в българското образование, не само да мислят по начина, по който е мислила починалата директорка на ЕГ "Иван Вазов", но и в своето поведение да са верни на идеите си?! Ако има такова пълно покритие между думи и дела при такива "ръководни кадри" от образованието (да ги наречем така), какво чудо тогава е станало, че ретроградната система и извратените недемократични и нелиберални отношения в нея и не само не са се възпротивили, но и не са сторили нищо за да накажат изневерилата на духа на системата "предателка"?! Аз съм пример за това какво се случва когато някое, пък макар и не властващо длъжностно лице в образованието като мен (т.е. намиращо се на най-ниското място, именно бидейки учител) реши да бъде изцяло верно на своите демократични и либерални убеждения, ами такива като мен непременно ги опраскват, щото системата и нейните цербери ги оценяват (с пълно основание, впрочем!) като реална заплаха за плачевното статукво; да, но ето че въпросната директорка по някакви причини е била търпяна, от което следва (стига да мислим логично), че тя фактически не и била оценявана като заплаха за статуквото, напротив, вероятно добре се е вградила в него. Защо е така, а, вие имате ли предположение как е възможен този мистичен направо парадокс: системата да понася и търпи дейци и то на ръководна позиция, които изповядват възгледи, несъвместими с духа на авторитарната и човеконенавистническа система?! Какви компромиси е правила въпросната уважавана личност за да оцелява - не е ли уместно да се запитаме за това?! Още повече, че нейната смърт предразполага да се замислим и да се опитаме да направим такава една равносметка...

А може би пък и самата смърт на г-жа Димитрова говори и показва нещо?! Ето, имала е такива напредничави възгледи тази госпожа, ала системата е така варварска, че тя се е принудила да ги крие (да предположим) дълбоко вътре в сърцето си, не е посмяла да има поведение, изцяло съответстващо на убежденията си. И в резултат на този жесток конфликт е било поразено здравето й до такава степен, че ето, животът се е оказал несъвместим с пораженията, които е понесла - в резултат, повтарям, на този страшен конфликт! И какво излиза: г-жа Димитрова фактически пак е била премазана от жестоката, безчовечна образователна система, нали така излиза, кажете де, защо се умълчахте така?! Варварската и не понасяща свободата (а това означава: и непонасяща най-вече свободните личности, личностите, имащи свободно поведение, личностите, на които свободата им личи в делата, нали така: защото какво е личността без свобода, нима може някой да е личност ако не е свободен!?) човеконенавистническа система именно чрез смъртта на г-жа Димитрова преживява поредния си триумф, а нейното тържество над такива като нея може да бъде показано по един-единствен начин: чрез убиването им. Да, системата просто убива ония, които са личности - и особено ония, за които животът, свободата и достойнството на личността означават нещо.

Нима системата не уби такъв прекрасен човек и ръководител какъвто беше инж. Венелин Паунов, бившия директор на пловдивската ПГЕЕ (бившия ТЕТ-ЛЕНИН), който съвсем наскоро, в началото на лятото, беше поразен от инфаркт?! Нима тя не уби такива прекрасни учители като Станко Станев, Бог да го прости, това е бившият заместник-директор на същото училище и негов знаменит и перфектен учител по математика, когото имах честта да познавам и да го чувствам като свой приятел години наред, той, милият, почина малко след като се пенсионира, също поразен от инфаркт! Ами какво да кажем за госпожа Йорданка Господинова, учителка по математика, също бивша директорка на ПГЕЕ (за съвсем кратко време обаче, в ония паметни демократични времена в зората на младата българска демокрация, през 90-те години на миналия век, тя е била избрана от колегите си за техен директор, но сама се е отказала, смятайки, че директор на това училище трябва да бъде инженер!), та тази г-жа Господинова, силна личност и невероятна учителка, от която толкова много съм се възхищавал (тя беше прекрасен учител, какъвто рядко се ражда, с нея, милата, си пушехме всяко междучасие цигарите) също почина и то съвсем съвсем внезапно, покосена от инсулт! Спомням си тогава как директорът Паунов, горкият, на глас философстваше като се разбра, че колежката ни е в предсмъртно състояние, а с нея работехме до оня ден, спомням си той повтаряше:

- Майчице била, Боже мили, как е възможно на Данчето, на нашето Данче да се случи такова страшно нещо?! Приятели, дайте да се молим Бог да я спаси, само Бог може да я спаси сега! Как е възможно това, Ангеле (аз се случих тогава в учителската стая, а пък г-н Паунов имаше обичай когато засегне някакъв философски въпрос винаги да се обръща към мен): живееш, ходиш, мъчиш се, бориш се и изведнъж, хоп, ужасна болест те покосява и край, няма го човекът вече, аз не разбирам това?! Съдба ли е, какво е?! Дали не трябва ние самите да полагаме някакви грижи - с оглед да си удължим живота?! Данчето, горката, пушеше - това ли е причината да я сполети този удар?! А може би трябва да спортуваме, макар и на тази възраст, да, трябва да водим подвижен живот. Абе сигурно има много фактори, но главната причина е тази: нашата толкова тежка учителска професия, ето това е нещото, което ни съсипва и амортизира всички нас! А пък нас ли какво ни чака?!

Ето в този дух философстваше г-н Паунов и ни призоваваше да се молим за спасяването на Данчето Господинова, но, уви, това не помогна, тя почина след няколко дни; а на погребението й същият директор г-н Паунов произнесе вълнуваща реч: защото тя наистина беше изключителен майстор в учителстването, беше наистина невероятен учител (или може би е правилно да се напише и каже: невероятна учителка?). И край прясно изкопания й гроб тогава плачеха и нейните ученици, от осиротелия й последен клас, на който тя беше класна ръководителка. Спомням си я, че тя беше правдолюбив и свободолюбив човек, умееше с човечност да покорява учениците си, да, ама ето, всичко й се е така отразило, че си даде живота!!!

Ами какво да кажа за един друг велик математик от моето училище, г-н Васил Марински, той също, горкият, беше изключителна личност и голям професионалист, но и той беше покосен от тежка болест и почина скоропостижно, малко след като уж се беше възстановил от болестта си; и за него имам прекрасни спомени, помня го че беше, милият, голям демократ и страстен антикомунист, тия неща си вървят в комплект; същото може да се каже и за г-н Станев, Бог да ги прости и двамата! И г-н Паунов Бог да го прости, още не мога да се примиря, че вече го няма, аз за него съм обещал да издам книга, почти я написах тук, в блога, ето, и този текст ще отиде в нея, тя е просто сборник, съдържащ всичко, в което съм писал за невероятно талантливия директор, за изключителната личност на този човек, която толкова много време ме е карала да й се възхищавам със съвсем чисто, неподправено чувство. Да, имаше паметни, незабравими времена в нашето училище, е ето, сега аз съм опраскван системно от самозабравила се суетна и не знаеща на кой свят живее директорка, а пък хора наоколо непрекъснато умират, да, не зная защо напоследък има такива странни, непонятни за мен, внезапни смърти?!

Снощи моята мила съпруга подхвърли нещо, което ме порази: каза във връзка със смъртта на директорката на ЕГ "Иван Вазов" нещо такова, че ето, умират хора, които по някакъв начин били влезли в съприкосновение с... мен; в първия момент думите й ми прозвучаха глупаво, но после се замислих. (А дали това не е знак, че и мен самия скоро ще ме грабне смъртта?!) Да, две-три седмици след като бях опраскан почина внезапно учителят, който беше назначен на моето място, г-н Хармелин Господинов, Бог да го прости, той също е жертва на ненавиждащата свободата система! Почина по време на протеста ми, който провеждах на тротоара, до вратата към двора на училището; мина не мина месец и след това почина г-н Паунов, и то дни след като разговаряхме с него на същото това място, в намиращото се до входа заведение; за последно си поговорихме там, а пък ден преди да почине г-н Паунов пак е бил там, разговаряйки с приятели.

И сега почина г-жа Димитрова, с която даже не съм имал възможността никога да разговарям, не я познавам, но ето, почина има-няма няколко две-три седмици след като кандидатурата ми беше отхвърлена по грозен начин от ръководеното от нея училище (за което тя едва ли има някакво отношение, ний това обаче не знаем). Аз зная обаче едно: смъртта винаги е някакъв знак, който "Небето" ни дава, а дали ще умеем да го разчетем, дали ще се доберем до смисъла му - това вече е отделна работа. Нека всеки съди за тия неща според собствения си акъл - и най-вече според собствения си морал. Аз обаче от едно няма да отстъпя: система, която убива личностите, е несъвместима с живота и сама е осъдена на неотвратима гибел! А че системата на българското образование не понася живота и наред с него всичко онова, без което животът за човека губи смисъла си (именно свобода, достойнство...), е извън всякакво съмнение, точно такава е тази сееща смърт система. Правете си сметка що представляват тия нейни служители, които пък са и изцяло верни! Аз спирам дотук, щото иначе може някои от тях като едното нищо да ме дадат под съд, само това ми ли липсваше сега!

Желая ви хубав ден! Да, умират хора, и ний един ден ще умрем, няма на сме вечни, няма как да живеем вечно на този свят. И по тази причина в този тукашен временен свят трябва да се готвим за пребиваването си в света, който не знае що е смърт, не знае и що е време, да, там, в родината на душите ни наистина няма смърт, там няма време, там именно е вечният живот. Философията може да ни причасти към този истински свят, който единствен заслужава да му служим - ала това масово не се разбира. Мнозина служат само на суетите на този тукашен свят, не им завиждам за нищо - щото грешката им е коварна и съдбовна. Не допускайте и вие тази грешка, правилно си разпределяйте приоритетите, ето ще си позволя да ви дам този съвет. И ако се подчинявате на варварската система не си мислете, че сте големи тарикати: що тя и вас ще убие, ала по-незабележимо - и може би по-жестоко! Тя друго не знае освен да убива, ето и това ви го казвам за ваше добро. Но той кой ли ме чете мен, кой ли има издръжливостта да прочете тия мои "изцяло лишени от смисъл", както казват "приятелите" ми, и тъй вдъхновяващи "философски глупотевини"?! Майната им де, нека да не четат, те обаче, излиза, служат не на живота, а на смъртта: давате ли си сметка това пък колко е кошмарно, а? Давате ли си сметка те колко ще се самопрецакат, а?

Боже, какъв тъжен финал се получи?! Да, нека да се ободрим малко като ви кажа поне това: гласувайте все пак за мен в изборът на публиката на Класацията НОВАТОРИ В ОБРАЗОВАНИЕТО 2017! Подкрепете именно живота - и свободата! - ако гласувате за мен! (Защото мен системата и нейните прилежни цербери искат безжалостно да ме убият, възприемат ме за свой най-зъл враг, е, аз съм такъв, аз съм й наистина враг, но само дето не съм чак толкова... зъл: но при тия въпросните таваришчи всичко е наопаки, та затова ме възприемат така!) Да, за живота си следва да се борим, а с войните на смъртта трябва да се сражаваме докато сме живи! Ето, и това помнете: битката ни със смъртта продължава до сетния ни дъх! Докато... смъртта не ни "победи", ала май победителите все пак сме ние, щото смърт фактически няма! (Прецакана в крайна сметка ще бъде смъртта, да, така е!) Но колцина ли знаят и това?!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo