Истината е, че учители у нас няма, а има... патологични страхливци, смачкани и пречупени от системата, треперещи единствено за работното си място!

Получих от една учителка от София текста на изключително интересно нейно обръщение до омбусмана Мая Манолова. Помолих я за разрешение да го публикувам в блога си, но още не съм получил отговор на предложението си. Въпреки това си позволявам да публикувам откъс от това обръщение, в което тя пише за... моя казус; на мен ми беше твърде любопитно да разбера как е била възприета моята борба от един друг, непознат доскоро за мен човек; ето този откъс (това всъщност е заключителната част на толкова интересния и важен по моя преценка документ):

...

3. Случаят на Ангел Грънчаров – дългогодишен учител в ПГЕЕ в Пловдив. Той е и бивш асистент по философия в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, ръководител на създаденият от него Център за развитие на личността и автор на множество статии и книги. През есента на 2011 г. Грънчаров си позволява да направи предложение на директорката на училището Стоянка Анастанасова патрон на училището да стане Стив Джобс - вместо досега използваното име Ленин. Директорката започва кампания по дискредитиране на името му с използване на богата палитра от репресивни похвати. Грънчаров завежда съдебни дела срещу директорката, печелейки и на три съдебни инстанции. Тя от своя страна го праща на... психиатър!

На 05.12.2016 г. Грънчаров обявява гладна стачка в знак на протест срещу българското образование. Протестът е подкрепен от депутата от ВНС Николай Близнаков. Резултат – нулев, директорката – несменяема.

От контактите ми с тези колеги разбирам, че те са омерзени от България. ... и ... (пропускам цитираните имена на учители, бел. моя, А.Г.) са щастливи от факта, че вече са успели да се спасят от системата на българското образование.

Това е само малка част от случаите, за които обаче медиите не дават гласност и обществото дори не знае. В личният си опит от учителската професия мога да посоча хиляди такива незнайни за останалите хора примери за директорски тормоз и авторитарно поведение.

Директорка на провинциално училище задължава педагогическият персонал да окопава лозето и градинката й, при отказ – уволнява. При отказ да провеждат „допълнителни часове” без заплащане – пак уволнява. Директорка на централно столично училище крещи, строява колегите прави в редица и се обръща към колежки с „ма”. Друга „авторитетна личност” пък задължава учителите да присъстват с нея на екскурзии, не признавайки дори тежко заболяване на роднина на колега или лични ангажименти като оправдание. При случаен отказ следват крясъци и обвинения в „заговор” срещу нея. Стига се и до още по-оригинални методи за контрол: сравнително млад колега бива последователно разделян с две от приятелките му - тъй като възрастната счетоводителката проявява интерес, ревност и „загриженост” към него. Директорката удовлетворява капризите на счетоводителката си (сами може да се досетите защо!). Учителят – също, той предпочита ниско платената, но сигурна работа пред семейство, деца и домашен уют. Човек често избирайки хляба пред свободата не осъзнава, че губи и двете, а и правото си да се нарече човек.

В следващото родно училище директорът крещи в пияно състояние и заплашва млада учителка (самотна майка), обещавайки й ако остане в училището му да си намери повод за дисциплинарно уволнение и да й „намери цаката”!

Както сами разбирате на такъв тотален контрол може да завиди самият Живков и номенклатурата му в периода на държавния социализъм. Днес директорският тормоз е усъвършенстван. Учители на практика няма. Има патологичен страх сред добре образовани, но отдавна смачкани и пречупени хора, треперещи единствено за работното си място. След неколкократно сменяване на учебни заведения българският учител се убеждава, че ситуацията е идентична и единствената му цел е да се закрепи някъде - за да успее един ден благополучно да се пенсионира и така да се спаси; и поне старините си изживее човешки.

Другият характерен и за цялата страна проблем е подборът на кадри в училищата. На интервютата, на които имах честта да присъствам, констатирах, че броят на младите хора, желаещи да се упражняват професията си и все още неосведомени за ситуацията и явлението „български директор”, е все по-голям. Една немалка част от кандидатите дори са със защитени докторски дисертации. За жалост високата образователна квалификация не е критерий за назначаване на работа. В голяма част от институциите на училищното образование длъжностите се упражняват от колеги в пенсионна възраст или пък не дотам високо квалифицирани специалисти, но за сметка на това „свои хора”, чиито покровители директорите не смеят да обидят с отказ. Показателни са случаите, в които директор съчувствено ми задава въпроса: „Нямаше ли кой да се обади за вас!?” или пък: „С удоволствие ще взема колежката на работа стига да не ми позвънят за някой друг от министерството!”. Близка директорка споделя с мен, че не може да си избере педагози, които наистина харесва. Налага й се да се съобразява с кмет, държавни експерти от МОН или РУО – София. Резултатът е показателен и аз самата съм свидетел на подобни критични ситуации: поредното „наше момче" или "наше момиче” не може, а и не иска да работи, в някой случаи дори е с психични отклонения. Колектив и директор се ангажират с неговата работа, а ученици и родители засипват институциите с жалби. На следващата година мястото отново се обявява и случаят се повтаря. Мястото на подобен колега в IV СВГ „Отец Паисий” дори не се обявява, колегата продължава да „преподава”, дори го прави в още две учебни заведения (една от причините, която ме подтикна да започна да търся правата си и да потърся отговорност от директорката).

Тази порочна практика лишава хиляди достойни учители с афинитет към книгата и преподаването от правото им на участие в социалният живот, от правото им на професионално развитие и придобиване на степени, а и дори от... необходимата вечеря. Принизява чувството за ценност и смазва представата за лична чест и достойнство. Най-шокиращото е, че именно тези истински учители, работещи по-късно на бензиностанции или като продавачи на бельо и козметика, най-често казват: „Не ми се занимава, тук е България все пак, не мога да се боря със системата!”. Именно тази пораженческа култура и нежелание да се борят със системата я поддържат в този й вид.

Оттам идва и причината за голямото текучество на учители, която за никой не е тайна. Корени се в директорските своеволия, произхождащи от несменяемостта на директорите. Малцина са тези ръководители, които не се главозамайват от своята недосегаемост и се държат с подопечните си като с професионалисти.

В този ред на нещата бих искала да отправя апел за съдействие от Ваша страна за въвеждане на мандатност с колективно гласуване за директорската длъжност. Да се въведе истинска, не политическа мандатност и назначаване на директори от казионните управляващи партии. Смяната на директори ще се отрази отрезвително на доживотно закрепостените на ръководни позиции политически кадри. Учителите имат правото сами да избират и преценяват кой е достоен за такъв лидерски пост - защото лидерството се печели, не се подарява. Не е ли избирателното право едно от основните права на гражданите, гарантирано от Конституцията!? Къде е логиката органите на държавната и органите на изпълнителната власт да бъдат мандатни, училищният директор да бъде такъв до гроб!? Именно избирателното право дава възможност за упражняването и осъществяването на контрол по отношение на институциите и начинът, по който те осъществяват властта си. Демократичното управление е немислимо без избори. Всички други пътища ни връщат в ерата на феодалите.

Обръщам се към Вас за съдействие защото вярвам, че доброто взаимодействие между институциите и партньорството със всички заинтересовани страни е гарант за постигане на високи цели, които българското общество очаква в толкова важна и чувствителна сфера каквато е образованието.

Надявам се, че всички ние ще продължим да работим за модернизиране на българското образование.

В качеството си на учител (макар и безработен) се обръщам към Вас с молба за среща-разговор в удобно за Вас време. Бих желала и ще се радвам да обсъдим фактическото състояние на системата на училищното образование от гледна точка на хората, упражняващи професията си в нея...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo