Блазе ви че хем не мислите, хем не чувствате вече нищо: блазе ви, вие сте истински щастливци!!!

Трети ден тече откакто обявих публично, че ми се налага да се махна от страната - за да доживея дните си и да умра в някоя нормална страна, където живеят нормални, човечни, разбрани, иначе казано свободни хора (Виж: Ако някой може да ми помогне да се махна от свидното ни отечество, ще му бъда безкрайно благодарен и до живот задължен!. Много хора откликнаха на молбата ми за помощ, разговарям конкретно с неколцина за работа евентуално в Израел, Германия, Англия, Малта, съобразена с моите възможности (все пак вече съм на 59 години). Не го желая този вариант, а именно да избягам, но ми се налага: щото моята одисея стигна "до кокала", става дума вече за физическото ми оцеляване (и съпругата ми също беше уволнена от разпищолилите се властници в образованието, тя също е учителка: властта на калинките е безпощадна спрямо мен - щото дръзнах да направя нещо невиждано, а именно да изляза в открита битка с нейните безобразия и беззакония!). Искам кратце да кажа нещо важно, което се набива в този мой опит да се спася в ужасните, крайно унизителни условия, в които се намирам.

Добри, човечни хора ми предложиха да ми съдействат за да се измъкна, за да избягам от страната - и да се спася, да оцелея. Интересно е да отбележа, че пръв, който реагира на молбата ми, беше един български турчин, живеещ и работещ в Германия; това все нещо показва, отбелязвам го като многозначителен факт, касаещ както българската, така и турската народна психология. (Не е случайно, че има такава стара, отдавна забравена българска поговорка: „Да ти даде Господ здраве, късмет и турчин за съсед!“, която я цитира и Георги Марков.) Толкова по този пункт.

А ето сега втори един пункт, който е не по-малко многозначителен: реагираха десетки хора, дадоха ми какви ли не съвети, но е потресаващо, че няма нито един (дори и сред приятелите ми, сред ония, които са ми по-близки, които са изказвали до този момент съпричастност, близко, приятелско отношение!), който да се опита да ме възпре от това мое намерение или хрумване на напусна тъй свидното ни отечество, да, нито един човек не ми каза:

- Сакън, Ангеле, сакън, Грънчаров, недей, не бива, стой тук, ти тук си необходим!

Не, такъв човек не се намери! Нито един! Повтарям, за да осъзнаете какво всъщност означава това: нито един човек не се намери, който да каже, че аз тук у нас съм необходим, т.е. очевидно нито един от нас не смята, че изтощителната ми многогодишна работа по промяната в образованието, по практическата и реална демократизация и декомунизация на отношенията в училищните общности е барем полезна, има смисъл, трябва да се работи в тази посока, разбирате ли това пък какво значи?! Значи, че никой не вярва, че такава една промяна може да бъде направена, ето това значи! Излиза, че всички ме възприемат за смахнат, който се занимава с някакви битки с ветрени мелници, смятат ме, иначе казано, за луд човек, който нищо смислено не прави! Ето по този начин мен за сетен път направо ме закла, да, тази е точната дума, нашият тъй благовиден масов и немасов сънародник! Да, закла ме без да му мигне окото - и тури кръст, тури пепел на всичко, което съм работил, за което си дадох и здравето, и живота, и силите, и всичко! От това по-хубаво заколване ако има, сполай му кажете!

Ха сега кажете има ли смисъл да продължавам битките си де?! Има, ама друг път има, не, няма никакъв смисъл. Махам се от България, та смутителят на мъртвилото в българското образование най-сетне да миряса, сиреч, иначе казано, това мъртвило да триумфира и тържествува за вечни времена! Точка. Това е. Има ли смисъл нещо повече тук да се умува и разсъждава?

С оглед да не прегреша спрямо истината все пак съм длъжен да кажа, че всъщност има един човек, който ми каза в прав текст, че съм длъжен да продължа да се боря, че трябва да надмогна колебанията си, да укрепя духа си, той ми заяви, че това е моя духовна мисия, това е моето изпитание, което самият Бог ми е пратил, за да провери доколко съм способен да издържа, този именно човек, който ми повтаря всеки ден, че не бива да дезертирам от мисията си не е, разбира се, нито моята съпруга, горката, нито синът ми (те желаят аз някак да оцелея, да се спася, искат да предотвратят гибелта ми!), този човек, който ми казва, че има смисъл от това, което съм правил досега, т.е. има и смисъл да продължа, се казва Любен Воденичаров. Аз съм писал за него, това е един изключителен човек, с много силен дух, това е един човек, който е много страдал, и точно поради това е станал така благороден, този човек има страхотен дух, но той е, както се казва сега, с увреждания, в краката са неговите увреждания, много трудно ходи, по рождение е така, представяте ли си, той сега е на 42 години! Ето този човек, за когото аз имам пълни основания да смятам, че е Божий човек, че е нещо като пратеник на Бога, ми казва, че има смисъл да продължа борбата, аз съм убеден, че чрез неговите, на този Любен, уста с мен говори самият Бог!!! Ха сега кажете ми какво да правя в тази толкова сложна ситуация: народът, целокупният народ, обзет от кошмарно БЕЗРАЗЛИЧИЕ и НЕВЕРИЕ в каквото и да било, ми казва единодушно, в един глас крещи "Грънчаров, откажи се от всичко и бягай да се спасиш, махай се от нашето прокълнато отечество, за да не умреш!", а самият Бог, чрез устата на "инвалида" Любен Воденичаров ми казва ето какво:

- Това, Ангеле, е твоята мисия, това е твоето изпитание, ти нямаш право да дезертираш, продължавай да си изпълняваш дълга, продължавай да се бориш, има смисъл от това, което правиш, и този смисъл е голям, ти си нужен на тази прокълната държава и на този толкова малодушен народец, обзет от ТОТАЛНО НЕВЕРИЕ В КАКВОТО И ДА БИЛО, в това число най-вече неверие даже и в самия себе си, слушаш ли бе, Грънчаров, нямаш право да се предаваш, длъжен си да издържиш!!!

Ха сега кажете ми какво да правя де?! Какъв избор следва да направя? Бог ли да послушам - или да капитулирам и да дезертирам, да избягам, да се махна, да зарежа всичко, да плюя на делото на живота си: кажете де, какво трябва да направя?! (Аз какво трябва да направя зная, само дето вече чувствам, че нямам сили да го направя, кажете де, при това положение имам ли право да зарежа всичко?!) Но какво да направя ви питам? - ако ме разбирате изобщо де...

Уф, това е! Спирам. Няма да ви мъча повече. Блазе ви, че немате чувства, ех, какви щастливци сте вие, че немате никакви чувства! Проклет да съм аз с тия мои чувства - и мисли! Проклето да е това мое мислене! Блазе ви че хем не мислите, хем не чувствате вече нищо, блазе ви, вие сте истински щастливци!!!

Не знам какво да правя. Наистина не знам. Аз вече съм една развалина. Дали краят ми не е вече наблизо? Аз лично за себе си в такова положение май никога досега не съм бил, поне не си спомням някога да съм бил в толкова тежко положение. (Майната му, че нямам пари, за друго сега говоря, ала едва ли ще ме разберете изобщо!)

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие към истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo