А за какво собствено трябва да бъдем тъй унизено признателни на руснаците во веки веков?!

Из: Кирил Христов затваря устата на руски клеветник-славянофил, наричащ българите „духовно нищи”, „цигани”, „продажни”

Хулителят на българския род Леонид Андреев се оказва жалък истерик, който повече е живял с животното в себе си, отколкото с човека

... Особено място отделя поетът на онази стереотипна грубост, често чувана от руснаци. Става дума за нашата „признателност” към „освободителката”.

„Откак свят светува – пише той – никога благодеянието не е представлявано от по-нахални хора! За да им отблагодарим, ние не само трябва да покрием България с паметници и музеи, но и да слушаме дивотиите на всеки руснак като върховни откровения и да изпълняваме безпрекословно най-безсмислените желания абсолютно на всеки руснак. А за какво собствено трябва да им бъдем тъй принижено признателни на руснаците во веки веков? Знаете ли вие, дръзки господине, какво всъщност дължи българският народ на православна Русия? Нека се помъчим да разберем какво стана с класическия народ на славянството! Кой го изтреби? Ако вие, руски писателю, не познавате българската история, поне руската не познавате ли? Не знаете ли нищо за многобройните войни, които Русия е водила с турците в стремлението си към Цариград? Екатерина, Павел I, Николай I, Александър I, Александър II – всеки от тия руски владетели е воювал по еднъж и по дваж с Турция, минавайки през България и причинявайки най-велики бедствия на българския народ. Зададат се руски войски, оголят народа, войната разори села и градове, бият се с турците, доде застудее и хайде през Дунава на зимни квартири. А какво става с беззащитното християнско население в прекосените тъй безсмислено нататък и насам български области? Вие, господин писателю, който чувате и виждате през пространството сърбите, не чувате ли през времето писъците на стотини хиляди български жени и деца, минали под нож, не чувате ли техните проклятия, не виждате ли потоци кърви, които вопият към Бога възмездие за турци и руснаци? След първите една-две войни картината става още по-ужасна. Щом се чуе, че идват руснаци, неизгледни тълпи българи от Южна Тракия хукнат като от чума към Мала Азия, в чиито пустини неизкланите от разярените турци изчезват, асимилирани от гърците. А свърши ли се войната и потеглят ли руснаците пак назад – други стотини хиляди клетници от Северна България и Добруджа хукнат след тях през Дунава... Изтреблението на българския народ е тъй страшно и тъй очевидно, че при възцаряването на Александър II то почва да тегне на руската обществена съвест... И знаете ли вие, Леонид Андреев, в какви наивни фантазии тогава руската съвест подирва успокоение? Дава се ум на правителството да определи една богата местност на Кавказ, дето да бъдели прекарани всички заддунавски българи, та когато Русия отново поведе война за оживелия на сърцето ѝ Цариград, да не става тя причина да се доизтреби тоя нещастен славянски народ. Даже местността е била определена...”

Без съмнение Кирил Христов черпи вдъхновение и използва като аргументи срещу клеветническите писания на Леонид Андреев статиите и знаменитата брошура на Георги С. Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”. Тази повече от трагична картина на българските нещастия, теглила и исторически беди дават основание на нашия поет да запита:

„Е, устремений към звездите господине, ако наистина руският народ е баща на българския (така твърди руският алкохолизиран журналист – бел. моя), не заслужава ли тоя безподобно жесток баща най-малко една храчка в лицето?

Никой не е причинил такива беди на българския народ, каквито са му причинили руснаците!

Нашето освобождение, дори ако беше то един безкористен идеалистически акт, не би било благодеяние, а плащане само на една частица от великия дълг на Русия към нас и, от друга страна, един данък на съвестта. А знаем колко безкористен е този акт, знаем по цяла грамада дипломатически документи, че не за нашите черни очи дойде Русия да ни освобождава; че тя хубавичко се беше наготвила да не мръдне оттука, но че дипломацията ѝ пак остана, както винаги, на пясъка и видя-невидя, трябваше да се подчини на волята на Европа и да се измете из България, като я остави сама да се урежда”.

И като изрежда в телеграфен стил всички дипломатически „гадости”, както той ги нарича, от края на войната от 1877-1878 г. до началото на Първата световна война, К. Христов посочва, че „не само няма за какво да бъдем признателни на Русия, но трябва с всички най-силни средства да поставим въпроса за нейната колосална отговорност за изтреблението на българския народ”

Нещо повече: „И идат поколения, които ще покажат, че не Турция е попречила на българския народ да бъде той днес в реда на най-големите и могъщи народи в Европа, а християнска православна Русия; че по нейна вина са изгаснали много сили, много нереализирани възможности за могъщество и култура”. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

ДОБАВКА:

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие към истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo