Представена публикация

Човеци ли сме?

  Да помогнем на Любо ОЩЕ:   Ще помогнем ли за лечението на г-н Любен Воденичаров? Освен това смятам, че нашият "Картаген" - мас...

петък, 25 юни 2010 г.

Началото на борбата с политическата деморализация

Тази сутрин във връзка с проблема, който ме заинтересува - виж Добро начинание: гражданска инициатива против лицемерието и лъжата в политиката, за нравствено оздравяване на обществото ни, се сетих, че имам в архива си доста статии, свързани със същия проблем, които съм писал в предишни години - и които, общо взето, са били непубликувани във вестниците, понеже в тях, разбира се, съм казвал някои твърде неприятни истини за нашия т.н. "политически истеблишмънт".

Та порових се малко в архива си и намерих една интересна, чини ми се, статия, писана непосредствено след триумфа на Симеон и на симеоновистите през 2001 г. Публикувам я без да променя и дума, въпреки че има неща, написани тогава, които сега оценявам като плод на коварни илюзии; ала от нищо написано не ме е срам, щото, за щастие, винаги пиша от сърце, честно, без да се преструвам; ако това ви е направило впечатление де, щото такива неща у нас не се ценят, а се оценяват като проява на "лош вкус". Та ето пълния текст на статията, за която става дума:

Началото на борбата с политическата деморализация

(Новото в морала на нашите политици може да бъде само това те да придобият поне малко аристократичност след апогея на дебелашката и дебелоока парвенющина, демонстрирана от тях през последните години)

Ангел ГРЪНЧАРОВ, философ

Пак се заговори за морал в нашата политика; говори се винаги за онова, което е прекалено дефицитно. Сега се говори за “нов морал”, което всъщност е учтив израз, обозначаващ факта, че сред нашите политици моралът е непознато нещо, че аморализмът е тяхната истинска същност и стихия. Ако има най-сериозна причина, която специално за България особено да бави прехода ни към нормално общество, то тя е лакомията на политическата ни класа, която толкова пъти поставя на карта съдбата на България именно заради своя аморализъм, свеждащ се до максимата: “Да си напълним гушите, пък ако ще след нас и потоп…”.

Нашите политически мъже прекрасно демонстрираха в годините на прехода, че те са в политиката не за друго, а защото тя за тях е най-вече и преди всичко лесен доходен бизнес. Отсъствието на идеализъм сред тях е така колосално, че те всъщност не правят нищо друго освен да служат единствено на своята своекористност. Говори се също за опасно разпространение на корупцията, но тук става дума за нещо много по-сериозно: за пълна деморализация на политическото съсловие, което заради своя своекористен материален просперитет е готово на всичко. Гангрената върху тялото на раждащата се нова българска демокрация е толкова сериозна, че се наложи съвсем нови и досега “аполитични” хора да се включат в политиката и да се опитат нещо да изменят: става дума за движението около Царя, съставено най-вече както от идеалисти, които навремето бях изгонени от алчните кариеристи в СДС, така най-вече от личности, които едва ли ще си заложат името и авторитета заради някаква изгодна сделка или афера (да се надяваме!). Морален стожер на НДСВ е Царят, родéн аристократ, в който българският народ видя единствената надежда да се сложи край на произволите с неговата съдба от едно самозабравило се алчно политическо съсловие.

Политиката е сфера на разнолики интереси, но пък не е политика доминирането на своекористния личен интерес на някакви “политически” парвенюта, които си мислят, че държавата е непресъхващ извор на тяхното лично обогатяване. Когато някакви “политици” мислят единствено за себе си в политиката (и за своята рода, за приятелите си и пр.), за това как повече да се налапат от държавната трапеза, то това е чиста проба шарлатанство, стига да не обръщаме внимание на неговата явна криминална природа: тук имаме едно престъпно поведение, заради което ние все още си страдаме и едва ли скоро ще почувстваме промяната към по-добро. Нима не е загадка как така в по-културните бивши социалистически страни нещата тръгнаха и завършиха за година-две-три, а у нас цели 12 не стигат, ако не вземем предвид, че у нас е налице един коварен фактор на политическата деморализация, който като воденичен камък пречи на движението ни напред?!

Сега след като и СДС се провали в тази насока (в СДС в последните години взеха връх именно най-алчните политически парвенюта и некадърници, чиято борба беше единствено да си напълнят джоба и гушата!), то надежда за поправяне на плачевната ситуация изобщо не се виждаше ако Царят не беше се намесил най-решително. Събитията по-нататък са ясни: сега Царят е шеф на цялата изпълнителна власт, независимо от това че като Монарх (по една друга конституция) е най-вече нравственото лице на нацията, неин морален символ. Какво можем да очакваме от тази твърде необичайна и в някакъв смисъл дори парадоксална ситуация?

Известно е, че демокрацията е несъвършен механизъм, който поради липса на нещо по-добро се налага да бъде прилаган. В страни без демократична традиция, култура и нравственост като нашата демокрацията става не “власт на всички”, а власт на безскрупулните шарлатани, които умело играят в политиката само и само “да се уредят в живота”, “да станат хора”, другояче казано, да отмъкнат колкото се може повече благини единствено за себе си. Видяхме какви позорни сцени се разиграха пред очите ни за тези 12 години: почти няма политик, който да не е натрупал завидно състояние от този “доходен занаят”, а пък това, че нацията мизерства, е най-малкото, което ги интересува. Ясно е, че при тази ситуация промяна не може да има и затова отчаянието ни преди изборите беше така голямо: ако Царят не беше дал своята алтернатива, то работата наистина би станала безнадеждна!

В аморфната среда на безнравственост и произвол е необходимо да се намери някакво ядро, от което да тръгне едно ново съзнание, което в крайна сметка да надмогне поне отчасти безскрупулната вакханалия на изпозвачите. То можеше да се оформи около т.н. интелигенция, която е известна със своя непукизъм относно материалните благини (макар че у нас, да признаем, не е точно така: и сред “интелектуалците” има едно мнозинство, което развива доходна търговия със своя талант, но това е отделна тема!). Цар Симеон Втори, в чиято вродена аристократичност едва ли някой може да се съмнява, стана катализаторът на това така потребно ни съзнание, което единствено може да се противопостави на разгула на една самозабравила се политическа класа.

“Аристокрация” е дума, която означава “власт на най-добрите”; след като у нас ясно се видя, че общо взето все ставаше така, че ни управляваха не най-добрите, а тъкмо най-лошите, то внасянето на аристократизъм във все по-разлагащата се нравствена атмосфера не е нищо друго освен оздравяване на политическия процес, опит да се изреже гангрената, която иначе вещае смърт на целия организъм. Ето затова аз разбирам “новият морал” като опиране на безкористността, на чистия алтруизъм, на идеализма в служенето на общото благо, на почтеността във всичко, което именно е начало на поврата, без който бяхме загубени: деморализацията иначе щеше да ни задуши. Царят всъщност прокламира една нравствена революция, която ни е дълбоко потребна, и която е именно около липсващия фактор, задържащ развитието в позитивна насока на общото състояние на страната и нацията. Да видим дали неговият проект ще успее, но ако не успее, горко ни, тогава спасение наистина няма да има…

Младите хора около Царя и хората от нашия интелектуален елит, които той успя да привлече, са изправени пред крайно отговорна задача: да покажат, че и у нас е възможно да се управлява не заради един своекористен интерес на самите управляващи, а заради общото благо на всички. Рискът е голям, разложението в политическата класа е прекалено напреднало, но все още има надежда; иска се обаче много енергия, за да се спре болестта.

Но те ще успеят само ако бъдат подкрепени, ако успеят да се опрат на личности, способни на безкористна работа за доброто на нацията: такива у нас не са много. Народът ще ги подкрепи, стига да усети, че “не са като другите”, и ще се оттегли от тях в момента, в който усети, че “и те са същите маскари”. Царят-премиер трябва да бъде подкрепен в своята мисия да обнови нашия политически живот, да го облагороди, да го върне на исконните му начала: в политиката се работи не за себе си, а за нацията! Дали това “професионалните политици” от традиционните партии някога ще го разберат, дали то за тях ще престане да е просто фраза, а вътрешна нагласа?!

Иска се нравствен пример, за да се промени нещо. И народът очаква от новите управляващи в делата си да покажат, че са носители на така потребното ни нравствено съзнание…

Ако не го направят, горко ни…

7.08.2001 г.


Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:

Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ


ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ

ЗА КОНТАКТ

1 коментар:

Анонимен каза...

Моралът в политиката е голяма и важна тема. Макс Вебер въвежда понятията „етика на отговорността” и „етика на съвестта”. Първата се ориентира по резултатите от действията, втората по мотивите за действията. Вебер смята, че политикът трябва да намери баланс между двете етики, макар че в политиката акцентът често е върху последиците от действията, т.е. върху етиката на отговорността. Да се следват в политиката изцяло принципите на етиката на съвестта е почти невъзможно. Ето защо от гледна точка на „чистия морал” политиката никога не може да бъде безукорна. Политикът винаги е принуден да прави някакви компромиси със съвестта си. Както казва Егор Гайдар, в политиката обикновено нямаме избор между добро и зло, а между по-голямото и по-малкото зло.

За съжаление в политиката има и напълно аморални хора, които не се интересуват нито от етиката на съвестта, нито на отговорността, а само от своето лично грубо материално добруване. Трудно е да се каже дали в миналото в демократичната политика е имало повече морал от днес. Факт е, че и в демократичните страни моралните съображения в политиката играят все по-малка роля. Мога да назова имена на мнозина уж демократични политици по света, напълно лишени от морални скрупули. За щастие все още има и достатъчно контрапримери на честни, скромни и морални политици, вкл. в България след 1989. Само че тези хора не са интересни за медиите и обществото, поради което ни се представят само отрицателните примери. Политическият елит не е чак толкова прогнил, както често ни се внушава. Всъщност във всички професии и обществени слоеве има морални и неморални хора и не съм сигурен дали неморалните тъкмо сред политиците са свръхпропорционално много.