Щом той успя в неимоверно по-тежките обстоятелства на живота да съхрани чиста, без петънце, душата си, такава, каквато Бог му я е дарил, значи и ние можем

Ивайло като ученик

Усещането за празнота, появило се след внезапната смърт на брат ми Ивайло, става все по-натрапчиво. Сякаш се задълбочава, става по-остро. Нещо като душевна рана продължава да тлее нейде в мен. Факт е, няма го вече, изчезна, но загадката си остава: как така да може да изчезне, да се "изпари" в нищото един човек, с когото преди малко повече от седмица си разговарял?! И към когото си се привързал. Един много близък човек, когото си обичал. Как така няма го вече - ето това не мога да го проумея изобщо? Да, знам добре, че е безсмислено да се разсъждава по този начин. Но аз съм устроен така: ако не въплътя вълнението, в случая душевната мъка, в слово, ако не го "облека" в думи, аз не мога да се освободя от него; изразяването с думи ми действа като балзам за душата. Олеква ми малко. Три дни нищичко не писах, мълчах си, оказа се, че това изобщо не ми помага: не мога да забравя току-така. Гложди ме постоянно това чувство за празнота, навсякъде ме съпровожда.

Раната в душата ми кърви. Лекува разговорът, припомнянето, думите, кой знае защо е така, не мога да обясня. А около мен има много неща, които ми напомнят за брат ми. Примерно едно негово транзисторче, с което е слушал радио, донесох си го тук за да ми спомня за него, но ето, щом го погледна (то е тук, на бюрото, пред мен), мигновено образът на брат ми оживява в съзнанието. Затова изглежда хората подаряват всичко, което е останало от някой починал, на чужди хора - та да забравят. Но и това не помага особено. Не може да се забрави. И не бива да се забравя. Няма как да се забрави.

Откривам текстове, които преди време съм писал - за истории около брат ми, текстове, в които разказвам за неговата нерадостна съдба. Ето такъв един текст, нещо като есе: Една странна, много чудна, направо почти мистична история. Писано е преди няколко години, то е откъс от една много лична книга със заглавие Преживяното в ерата на комунизма. Нека на стои тук. Като разговарям, като пиша за брат ми, му оказвам поне малка почит. И чувствам, че имам братски и човешки дълг да увековеча поне малко неговия образ. Затова и публикувах няколко негови снимки: Така искам да запомня своя брат Ивайло. А в нощта след смъртта му написах ето какво: Нощ на мъка, на бдение, нощ, свързана с мистичността на смъртта. В безсънието на тази нощ аз се спасих поне малко от болката, пишейки. Когато в главата и в сърцето ми върлуват мисли и чувства, не мога да ги овладея по друг начин освен чрез изразяване с думи, в слово. Този при мен е начинът. Ако не пиша имам чувството, че ще се пръсна от напрежение. От болка. Така съм устроен. Затова аз пиша: защото мълчанието, безмълвието ми е неприсъщо особено в моменти, в които се терзая от някаква важна мисъл или силно чувство. Това нещо го наричат сублимация. Изразяваш "психичната енергия", Иизливаш" я, "екстериоризираш" я в думи и по този начин я овладяваш. Или я изразходваш. Ако не го сториш, тя може да е разрушителна. Всеки си изобретява свой начин да не полудее при тежки житейски ситуации. Ако не успее да го изобрети непременно се разболява. Всеки търси някакво спасение от душевната болка. Аз съм намерил такъв изход. Не че ми е леко като пиша, но май ми облекчава все пак болката.

Ивайло преди година-две

Вчера, разхождайки се безцелно (всъщност, наложи се да ходя и до сградата на съда, до Съдебната палата по работа) по Главната и по други улици си мислех за какво ли не; и тогава ми хрумна да пиша повече за брат ми. Да напиша нещо за него, с което да изразя уважението си към неговата личност. Да, брат ми си остана личност до последните му дни - независимо от страшната болест, която именно поразя личността. Той обаче успя да си съхрани и личността, и добротата - в страшна душевна борба. Личността му не рухна, той не си загуби личността. Това, повтарям, е израз на героизъм; брат ми е истински герой. Други хора, по-слаби личности, ако са преживели това, което нему съдбата отреди да преживее, щяха да обезумеят и да направят какви ли не поразии; брат ми обаче се съхрани като личност, съхрани и ума, и духа си. Което е нещо като душевен и нравствен подвиг.

Той, горкият, много пъти е повтарял: "Аз ще умра. Гласове ми казват постоянно: ти ще умреш! Защо ме мъчат толкова?! Какво искат от мен?". Това много често си го повтаряше през последните години особено. И го повтаряше настойчиво. Какво да му отговори човек? А той го казваше с надежда в очите. И аз му отговарях:

Ние двамата, Ивайло и аз

- Иво, знам, че ти е тежко, но не им обръщай толкова внимание на тия проклети гласове. Те така си говорят, но е отделна работа дали са прави. От друга страна, знае се, всички ще умрем. Който когато му дойде момента. Никой няма да живее вечно на тази земя. Така че не се страхувай от това, което ти говорят гласовете...

Аз горе-долу така съм му отговарял. И, повтарям, това през последните години го е повтарял почти всеки ден. И пред мен, и пред всеки човек, с когото е разговарял. Майка ми, милата, казва, че и вечерта преди нощта, в която, горкият, е умрял в ранната утрин, пак е казал тия думи, което, в светлината на случилото се, звучи смайващо; той й казал:

- Аз скоро ще умра.

А майка, старата ни майка, му отвърнала: "Иво, аз съм стара, аз трябва да умра, не ти. Но на който когато му е писано ще умре...". Оставила му храна за вечеря, както всяка вечер, пък после си отишла в стаята. А той останал да се бори с ужасната си болест. Само когато заспиваше той намираше избавление от болестта си. Затова в последните една-две години той правеше всичко, та да спи колкото се може повече. Спеше и през деня, и през нощта. Чудехме се как може толкова да се спи, то и лекарствата са му помагали да спи, вероятно. Но това нещо, разбира се, не беше живот. Като се събудеше, горкият, и мигновено почвал кошмарът му. Сам обясняваше това. Нищо лошо обаче не правеше, горкият. Понасяше страшните страдания наистина героично и стоически. Моят брат, отново казвам, беше герой в една ужасна битка, водеща се в собствената му душа.

Спеше колкото се може повече. Събуждайки се, искаше да яде. Почти не се движеше, ставаше от леглото за малко и пак обратно. Леглото се превърна в него в нещо като... гроб, където сякаш беше жив закопан: такава е страшната душевна болест! Години наред така. Веднъж годишно обикновено се налагаше да ходи в болница. Сам, по свое желание отиваше в болница, горкият, търсейки известна помощ или избавление; избавление, което така и не намери, до последната си минута. Обаче от обездвижването той много напълня. Голям проблем беше изнасянето на ковчега от стаята му. Горкият Ивайло, изглежда смъртта при него, в това негово тежко положение, е нещо като избавление от непоносимите мъки. Лежеше в ковчега с изражение на лицето, по което можеше да се прочете това: че си е отдъхнал от болките, от мъките, от страданията. Затова общо взето всички хора, които го познаваха по-отблизо, това повтаряха - че се е отървал. А една баба каза ето тия думи, които ме впечатлиха, сториха ми се в оня момент необичайно мъдри:

- Ангеле, да ти кажа: знай, Бог обича всички вас, щото като прибра Ивайло, стори добро първо на него, спаси го от ужасните мъки. Но също така стори добро и на вас, на теб и на майка ти, които толкова се грижехте за него, особено на нея. А Бог, давайки му лека смърт, също показва, че ви обича и щади. Някои хора умират в дълга агония, ето, това ви беше спестено. Благодарете на Бога че прибра Ивайло при Себе си!

Това ми каза тази мъдра бабичка. Горе-долу това се опитваха да кажат и всички други хора, поднасяйки своите съболезнования. На мен на моменти тази мисъл ми звучи поразително мъдро, а в други моменти ми звучи като неприлична: как може да е добро нещо нечия смърт? Но с друга част на душата си разбирам, че е точно така. Една част на душата ми обаче не може да го приеме. Не може човек да се радва, да е доволен, че някой е умрял, това е нечовешко. Макар думата "радост" тук да е съвсем неуместна: от страдание беше прогизнал живота на брат ми, горкият. И в тази ситуация, в някакъв смисъл, смъртта е неистина спасение и избавление. По тия именно въпроси - кой кога и как ще умре - Създателят е устроил всичко пределно мъдро и добре. За тях ние не бива да мислим. Те не са наша прерогатива. Не са под наше ведомство. Никой сам не може да си избира смъртта. Това са Божии работи, по които ние не бива нито да мислим, нито да съдим. Ала ето, правим го. Опитвайки се да проумеем. А изглежда не бива. Каквото - такова. Друг - много по-мъдър и добър от нас - се грижи за тия неща. И ние всичко трябва да приемаме със смирение.

А иначе наистина май ще се наложи да напиша една книжка в памет на брат ми. С какво друго да го почета ако не с това? И така ще му съградя нещо като паметник - с думи, с мисли, с чувства. Аз нищо друго не мога да му дам, по друг начин не мога да покажа уважението си към него. Този за мен е начинът. Искам, разделяйки се с постепенно с брат си в душевен план - то това всъщност е истински трудната раздяла, това, което стана около погребението, е нещо външно и неистинско, истински трудното е точно това, душевната раздяла, раздялата в душата! - да остане нещо по-дълготрайно, в този смисъл да увековеча спомена за брат си. Защото думите отхвърчат и изчезват, а написаното остава завинаги. Мой нравствен дълг е да съхраня спомена си за свой брат. Аз казах, че той беше с ангелска душа, необичайно добър и кротък човек. Такива хора - истински добри хора! - са същинска рядкост в наше време. Ето, и това ме задължава да пиша. Той опази доброто си сърце, не се озлоби, въпреки несправедливата си участ. Той нямаше бляскав външен, материален успех, някакъв блясък, даже семейство не създаде; но в душевен план съхрани нещо свято в душата си, ето това, самият факт, че не се озлоби, че съхрани благородството, човечността на душата, на духа и на личността си въпреки злата участ, която го сполетя, наистина е един човешки и нравствен подвиг.

Ивайло с баща ни Иван, Бог да го прости! (той, горкият, почина през 1992 г.)

Затова такива праведни и добри човеци като моя брат Ивайло могат да бъдат и нещо като пример: не бива при никакъв случай да сме злобни, да завиждаме, да причиняваме зло на някой друг човек, на ближния, щом Ивайло успя, значи и ние можем. Щом той успя в неимоверно по-тежките обстоятелства на живота да съхрани чиста, без петънце, душата си, ангелската си душа, такава, каквато Бог му я е дарил, значи и ние можем! Така аз виждам смисъла на тази моя идея: да се опитам да разкажа простичко за него. Да опиша и с думи да се опитам да оживя, да възсъздам в слово образа му - по този начин брат ми ще продължи да живее, въпреки смъртта, която го сполетя сравнително млад. Да, длъжен съм да пиша. Такива нравоучителни четива, ако така мога да ги определя, по конкретни, по действителни човешки случаи, са ни особено необходими. Те могат да въздействат особено силно. Знам, че е много трудно да се напише добра такава книга. Аз съм облекчен в случай с това, че нищо не бива да измислям. Не ми се налага да фантазирам или да съчинявам. Животът на брат ми е пред мен, той протече пред очите ми. Така че аз съм длъжен да го почета по този начин. Мой братски и човешки дълг пред него е този - и аз не мога да си позволя да го пренебрегна. И без това за нищо друго пред тия дни не мога да пиша - "кофти" ми е някак да пиша за нещо друго, нямам потребното за това настроение, съвестно ми е също така да бягам по непристоен начин от мислите за брат ми. И затова ще пиша за него. Това на мен ще помогне особено - за да лекувам въпросната рана в душата си. Щото в душата ми зейна някаква празнина, някаква дупка със смъртта на моя брат.

Ивайло и майка в двора на Бачковския манастир

Когато Ивайло е бил при нас в Пловдив - това се случваше по няколко пъти годишно, аз се грижех за неговите лекарства, джипито му беше тук, в Пловдив, водил съм го с колата много пъти на прегледи, в болница, къде ли не, та у нас, в апартамента е живял много пъти - та значи когато Ивайло беше тук, аз сутрин обикновено си пиша, а той спеше винаги в стаята, която е мой кабинет. За него съм сложил ето това легло, дето е срещу мен. Сега то е празно. А когато той беше тук, той кротичко си пушеше неизменната цигара и... мълчеше. Той много обичаше да разговаря с хора, в това число и най-вече с мен, но като пиша аз му нареждах да мълчи, да пази тишина, за да мога да си върша работата. И той спазваше нареждането. Е, чат-пат ме питаше нещичко. Примерно, горкият, много се интересуваше от спорта, от вестници за спорт, най-вече се вълнуваше от футбол (нещото, от което аз примерно почти изобщо не се вълнувам). И ме караше да му свалям от нета, от спортните издания, някакви класации, статистики, програми за първенства и т.н. Свалях му ги, разпечатвах ги и той след това, доволен, си ги гледаше с часове.

Той, милият, на млади години завърши някакви курсове за футболен съдия, има и такава книжка, но поради болестта изобщо не можа да практикува. Да бъде футболен съдия за него си беше една нереализирана мечта. Всичко знаеше за футбола, беше жива футболна енциклопедия. Имаше съставени от него разни класации, отпечатани по вестниците, той ги пращаше и те му ги отпечатваха. Много го биваше по тия работи. Много беше напреднал. И има също така разни спечелени от него конкурси в тази област, получавал е награди, аз вече не помня точно за какво, но тия дни като ида пак в Долна баня ще подредя купищата архив, който той събираше. Книги, вестници, списания, с негови публикации в спортната област, пишеше епиграми, и тях са ги отпечатвали по разни вестници и вестничета. Той си ги подреждаше в разни класьори и си ги пазеше. Такива работи. Много талантлив беше моят брат.

Ивайло на път за Бачковския манастир

Та мисълта ми беше, че като си пишех сутрин в ония периоди, в които той е бил тук, при нас в Пловдив, той си лежеше кратко в леглото дето е и сега тук, срещу мен, потънал в мислите си, а пък аз пишех - преди да тръгна на работа. Сега леглото срещу мен е празно, но имам чувството, че усещам присъствието му. Знам, че милото ми братче щеше много да се радва от вестта, че съм решил да пиша книжка за него, да, посветена специално на него. Е, ще му доставя тази радост, тази радост за душата му! За него съм готов на всичко, въпреки всичко - да, имало е моменти, в които не съм издържал и съм го обиждал, карал му съм се, укорявал съм го съвсем несправедливо, признавам си този грях, аз не съм нито ангел, нито светец! - да, въпреки всичко това аз много го обичах, много ми беше скъп моя брат! Та искам да доставя малко радост на клетата му душа, която витае някъде наоколо; ето, като си мисля в тази посока, а на мен сякаш ми стана по-леко, раздобря ми някак. Иначе знам добре, че той като дете ще се радва, че съм го почел, пишейки специално за него. Щях да бъда същински урод да пиша в тия дни за нещо друго, а не за него.

Това е тази сутрин. Ще сложа и някои снимки на брат ми. Вероятно на читателите на блога ми тия мои душевни преживелици не са нито интересни, нито занимателни; е, това е съвсем нормално. Но това е мой дневник и аз в него пиша най-вече за себе си. Не се старая да се правя какъвто не съм, а гледам да съм себе си. Такъв съм, такъв и ще си остана. До последната си минута. Та прощавайте ако с написаното някак съм ви шокирал или възмутил. Хора всякакви, на всички човек не може да угоди. Аз затова и никому за нищо не ща да угаждам. И вие ако искате бъдете такива. Трудно ли е? Едва ли е трудно щом човек е осъзнал и повярвал, че може.

Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo