В памет на 156-годишнината от рождението на Ст.Стамболов публикувам негова статия против експанзионизма на Русия, която сякаш е писана вчера

Препубликувам статията на Ст. Стамболов в памет на неговата годишнина, която се навършва днес: 156 г. от раждането му. Взех текста от тук: Защо Русия пречи на Съединението?. Та в тази връзка се сетих за тази негова важна статия, в която е изразил същината на своето държавническо верую, заради твърдостта в придържането към което той плати и с живота си. Статията на многоуважавания г-н Стефчо Стамболов в светлината на сегашните домогвания на днешна Русия спрямо българския суверенитет - по т.н. "енергийни проекти" - сякаш е писана вчера.

Стефан Стамболов

Мнозина у нас живяха дo скоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра доколко тя е била искрено (расположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший народ щяха да се покажат пред целий свят, че са искренни, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Россия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - съединението. Не искаме да упоменавами тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство отзоваха своето зловредно влияние на този род от нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че злото на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха почва из между войската за свалянието на Негово Височество, чрез което тези господа искаха да се направят приятни и услужливи на руското правителство, което в замяна на това да ги закрепи на властта, тъй като почвата им в народа беше почнала да се исплъзва из под краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянието на княз Александра от българский престол руската политика захвана се повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че може би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовляваше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипломати и на царят.

Грубите отношения на руския пратеник спрямо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунтове посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин накара всеки вече един честен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката" и да са позамисли върху нейните благопожелания за наший народ. Настана вече решителний час за нашите ръководящи елементи, нашата интелигенция да покаже пред света доколко наший народ е достоен за свободен индивидуален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший народ. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживява нашето Отечество, когато нашата независимост и самостоятелност са изложени на опасности да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независимост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравственнноста и ползотворността на тази идея. Към тази интелигенция принадлежи болшинството от нашата интелигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не притежават твърди политически убеждения и на които е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по­-нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явяват много пo-активно в полето на политический живот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да могат да си постигнат целта, държението (на) властта. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви безобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохме за нашите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и до сега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?"

В отговор на това ний ще кажем, че един успешен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в раскриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени политически принципи, а инстинктивно и без всякакви по-нататъшни разсъждения се покланя пред блясъка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна нация. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите правителства през печата и своите народни представители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална поддръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешния резултат от нашата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българския народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балканския полуостров.

В. „Свобода", бр. 7, 19.XI.1886 г.

Добави в Svejo

Великолепна нова книга за бъдещето на Земята и на човечеството, за която тепърва много ще се говори

Вчера попаднах на една съвсем нова книга, която до такава степен ме заинтересува, че се наложи да си я купя. Тя носи заглавието В ДЪЛБИНИТЕ НА БЪДЕЩЕТО (Подзаглавие: Десетте тенденции, които ще определят бъдещето на света) и е написана от американския изследовател Джеймс Кантън. Моят интерес се определя най-вече от това, че напоследък работя по нова книга, която (засега условно) съм нарекъл ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ (Подзаглавие: Как да си изработя свой личен проект за бъдещето?). Близостта на проблематиката е очевидна, което и предопредели решението ми да си купя книгата на Дж.Кантън.

Моята изследователска нагласа и тази на автора на В ДЪЛБИНИТЕ НА БЪДЕЩЕТО в някакъв смисъл се допълват: мен ме интересува бъдещето от гледната точка на индивида, искам да вникна в начините, по които личността прави своето собствено бъдеще, а Кантън разглежда проблема за бъдещето от една глобална (планетарна) гледна точка, него го интересува бъдещето на света, бъдещето на човечеството. Очевидно е, че една успешна лична стратегия за живот твърде много зависи от вникването в реалностите и тенденциите, които определят бъдещето на света и на човечеството като цяло. Адаптирането на личността към наличния свят в проекцията на неговото бъдеще не може да стане без внимателно вникване в това, което очаква човечеството, нашата култура, ценностите, които ни сплотяват и ни правят едно цяло (независимо от различията). Та с оглед на тия съответствия днес жадно чета книгата, която вчера имах шанса да намеря в една книжарница - и която е съвсем нова, издадена е от солидното издателство ИЗТОК-ЗАПАД.

Много ми допада начина на изложение на проблемите; стилът е четивен, с пределна яснота биват поднасяни проблеми, които иначе са твърде трудни за по-популярно представяне. С годините вече си имам изработен нюх към тия неща: авторите, които най-дълбоко са вникнали в своя предмет, умеят да най-ясно да изложат постигнатото пред своя читател; истински талантливият учен се познава и различава от надутата посредственост по това, че умее най-ясно да излага мислите си - и дори да пише вълнуващо, да въздейства и емоционално върху душата. Ето на това основание книгата на Кантън ме увлече така, че днес цял ден чудесно си прекарах в нейната компания.

Книгата съдържа твърде богата информация за обсъжданите проблеми и засяга много области: икономика, медицина, климат, бъдещето на глобализацията, безопасното бъдеще, бъдещето на отделния индивид пред призмата на бъдещето на цялото човечество, перспективите пред Китай и Америка, както и бъдещето на самата демокрация, бъдещето на човешката свобода. Все вълнуващи въпроси, които не могат да оставят безразличен нито един човек.

Като я прочета, ще пиша за най-важното, което тя ми даде. А може и да не пиша "рецензии" и "изложения от втора ръка", защото това не ми е по вкуса. И защото твърдо смятам, че нищо не може да замени изучаването на проблемите от първоизточника, от оригиналния текст. Факт е, че текстът на Дж.Кантън ме наведе на много мисли, които безусловно ще ми повлияят на работата по моята нова книга, която засега носи заглавието ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ.

Чудесно е човек да види проблемите с други очи и от друг ъгъл - така изпъкват най-ясно ония неща, които са предмет на нашите търсения като човешки същества на тая земя. На тази наша прекрасна Земя. Чието бъдеще съвсем не може да ни е безразлично.

Добави в Svejo

Две позабравени песни: "Клетва" (Никога вече комунизъм!) и "Тия, които остават" (Боже, Господи, Боже наш, само малко ни помогни!)

Kletva | Upload Music
Tia, koito ostavat | Upload Music

Добави в Svejo

Защо учениците не искат да учат, защо са готови да се занимават с всичко друго, но само не с учене?

Поставям този въпрос в пределно откровената му форма, щото иначе можеше да запиша и такова заглавие: "Защо липсва мотивация за учене?" и прочие. Но ми се иска да представя проблема в пределно оголен вид, та белким се разбере най-сетне и от институциите, от които зависи решаването му.

Впрочем, тия институции много често, за да се оправдаят, че самите те са крайно дезориентирани, изтъкват за извинение следното: нежеланието да се учи било световен проблем, не само наш, български. И в други региони по света учениците не щели да учат, макар че се признава с половин уста, че в други региони на света - примерно в Япония или в "малките тигърчета" на Югоизточна Азия - не само че младите учат, ами там сякаш има някаква всеобщо и масово влечение към знанието, ученето, науката и пр. Следователно, щом не младите изобщо и по принцип, а само някои млади не щат да учат, а други млади по света обичат да учат, значи трябва да се вникне в причините, породили изследваното явление, и то не пак изобщо, а според нашите специфични български условия. Щото и ние уж живеем в 21-я век, ала това май не е съвсем така.

Факт е, че у нас пиететът към знанието и ученето е по-скоро изключение, отколкото правило; другояче казано, огромната част от младите хора нямат стимул за учене, не разбират защо човек трябва да учи, не виждат и не чувстват смисъла да се учи и да се напредва по пътя на знанието. Това не е нормално обаче, понеже усвояването на знания и познания е съществена проява на нашата човечност; ако човекът (по най-популярната дефиниция) е разумно и мислещо същество, то запитайте се тогава какво става с нашата човечност ако младите хора у нас масово не могат да упражняват ума и разсъдъка си, не обичат да мислят и да търсят истината в полето на знанието и науката. Аз бих определил явлението като израз на напредваща дехуманизация на хората, като израз на обезчовечаването ни като индивиди и като общество.

Понеже думата "учене" се асоциира най-вече с усвояването на знания, то по тази причина и същността на цялото ни образование се свързва предимно с т.н. "точни науки", с естествените науки. Те са и приоритетно представени в нашите образователни програми, понеже, от друга страна, не трябва да забравяме, че живеем във века безразделното господство на науката, на знанието, на свързаната и на произтичащата от тях техника и технология. Другият клон на образованието, т.е. "хуманитарни науки", или науките, изучаващи човека, не само че е оставен на заден план, но, нещо повече, и той в наше време бива моделиран по канона на естествено-научното знание на природата. Т.е. съществува в някакъв смисъл е деформиран, понеже неговият предмет - човекът, човешкото, ценностите - е толкова различен, следователно, изисква специален подход. Тази унификация на хуманитарното познание по модела на т.н. точни науки нанесе огромни поражения върху съзнанията, и то до такава степен, че на мен ми се струва, че точно тук е скрито и разковничето за решаване на общия проблем за неученето на младите. Щото неученето е тяхна защитна реакция срещу безразделната доминация, срещу грубата инвазия и срещу агресията на т.н. точно познание, което не остави място за търсене на отговори на същинските значими въпроси, които могат да вълнуват всеки човек - именно в качеството му на човек.

Понеже от много години изследвам случващото се в българското образование, понеже много усилия приложих в търсенето на по-ефикасни методи на разпространение по-специално на хуманитарното "знание" в лицето на философията (психологията), понеже започнах своя път във философията с предлагането на една оригинална теория за духовната култура (имам предвид моята дисертация "Учението за човека и формите на духа", (1987-1992 г.), искам тук да синтезирам постигнатото, и то тъкмо през призмата на поставения проблем за това защо огромната част от младите не искат да учат, защо не намират смисъл в ученето. Ще се постарая да изложа твърде специфичната и сложна материя по един пределно понятен начин, поради което моля за снизхождение тъкмо експертите в тази област, които не толерират един такъв начин на изразяване.

Според резултатите на изследването на човешката душа (виж книгата ми "Животът на душата: психология", издадена в 1997 г., второ издание 1999-та г., трето 2001 г.) можем с основание да смятаме, че пълноценно съществуващата душа изразява две принципно и същностно различни отношения на човека към света и към самия себе си (Юнг ги нарича "психични функции"): познавателното и ценностното. При първото, познавателното, човекът чрез мисленето и преработването на първоначалната информация се мъчи да постигне адекватно знание за това какви са нещата сами по себе си, безотносително към самия човек (доколкото това изобщо е възможно); органон на познавателното отношение е душевната сила, наречена съзнание (ум, разсъдък, интелект, често я наричат, не съвсем основателно, и "разум"). При второто, ценностното отношение, човекът чрез чувстването (чувствата, емоциите) се опитва да постигне човешкия смисъл на нещата, т.е. какви са нещата "за мен", за самия субект, т.е. пречупено през неговите специфични вътрешни потребности; тук съществен е смисълът, ценността, човешкото значение на нещата, а органон на това коренно различно чисто отношение на човека е чувствителността, чувството.

На основата на тези две чисти и коренни отношения възникват и други, вече синтетични, отношения като практическото, при което на основата на добитите знания и представи за нещата и благодарение на постигнатия техен смисъл (ценност) за човека ние благодарение на волята и действието се мъчим да променяме нещата (пък и самите себе си) според един по-висш човешки смисъл - и с оглед на някакви по-висши човешки цели. Тук именно се пораждат и отделните духовни форми, а именно философията, изкуството, религията, които по особен начин синтезират в себе си и чистото познавателно, и ценностното, и практическото човешко отношение. Следователно пълноценно съществува онази личност, в която всички тия душевни сили и потребности водят най-пълноценен живот - и се изявяват съвсем свободно и непринудено, т.е. нито една не е пренебрегната, потисната, изолирана, елиминирана и пр. Казаното тук беше една необходима основа за по-нататъшните размисли - и моля за извинение ония, които не са очаквали подобни "безсмислени абстракции", т.е. очаквали са нещо по-пикантно.

Съобразно казаното току-що искам да запитам: а каква част от потребното за душите се мъчи да задоволи съвременното българско училище? В него, първо, подобно на тумор, се е разраснали тъкмо изявите предимно на едно съвсем деформирано-хипертрофирано познавателно отношение - всичките тия науки с техните често излишни "сложнотии", които нашите ученици са принудени да учат, по-скоро да зазубрят, да репрезентатират и възпроизвеждат, и то по най-пасивен, безинтересен начин, чрез ужасно насилие върху свободната спонтанност на младите души. Всичките тия природни науки, които се учат в нашите училища, и то, трябва дебело да подчертая, по един крайно старомоден, архаичен и безинтересен начин, водят до това, че главите на учениците биват тъпкани най-брутално с огромна, несмилаема информация. Т.е. в главите на учениците неизбежно се възцарява (през годините на обучението) не светлия, хармоничен и прекрасен свят на знанието, а се настанява ужасен и непоносим хаос, израз на възможно най-брутална агресия спрямо крехките им души.

В резултат на което те, като защитна реакция, в един момент се "задръстват", "пренасищат", блокират, т.е. престават изобщо да учат, правят нужното да спре бруталната агресия на "знанието", на която те са се оказали с нищо невиновни жертви. И тук трябва да изтъкна, че тяхната реакция на неприемане не само е съвсем закономерна, но тя има и позитивен смисъл: понеже всъщност по този начин, чрез неученето, младите изразяват своя бунт срещу онази едноизмерност, едностранчивост и плоскостност, в която иска да натика душите им наукообразния диктат, на който, казах, са невинна жертва. Защото младите души имат много други потребности, които този тип образование направо пренебрегва по един най-жесток начин; нормалната реакция е да се разбунтуват пренебрегнатите, потиснати душевни сили на преизпълнената с енергия млада душа - и да си отмъстят колкото се може повече. И това става като направят невъзможно и усвояването на претенциозните знания по обрисувания вече позитивистичен канон, в рамките на чисто познавателната парадигма.

В нашите училища вече са прогонени различните изкуства - рисуване, пеене - или пък са в крайно принизени (съществуват, доколкото зная, само в началния курс). От изкуствата се учи само литература, но забележете, употребих думата "учи", сиреч, и тя е превърната по позитивистичен маниер в обект на познание, а не на съпреживяване, на чувстване, на свободно и непринудено общуване с ценностите, които може да ни даде изкуството на словото в различните му форми. Децата ни тук са тормозени да учат разни наукообразни "критични" анализи, като почти нямат възможността да се наслаждават на самите произведения на изкуството. Стига се до абсурда да бъдат принуждавани да коментират романи и поеми, които не са чели - и този сурогат бива приеман за нещо "нормално", в "реда на нещата", докато всъщност си е най-ужасна извратеност.

От т.н. хуманитарни науки, науките за човека, у нас се учи комай само история, доколкото и тя с много уговорки може да бъде причислена към тази област; понеже и тя е станала жертва на един чисто познавателен маниер на учене, наблягащ на голата информираност, а не на възсъздаването в съзнанията и с помощта на различни исторически извори на онази човешка и жизнена реалност на миналото, която единствена може да ни обогати с един човешки и екзистенциален смисъл, помагащ ни да се адаптираме и спрямо потребностите и задачите на своето време, на съвременността. Децата ни и тук са тормозени да усвояват разни дидактични клишета, т.е. прекалено наукообразни, абстрактни и скучни "анализи" и схеми, с които изобщо не обогатяват представата си за миналото, а, напротив, изпитват единствено все по-засилваща се скука и отвращение.

Днешните ученици не учат и не щат да учат, понеже са погнусени и отвратени от тиранията на този позитивистичен познавателен модел, който в най-хипетрофирана форма е представен в днешните образователни програми, т.е. в училищата ни. Ученето за тях затова се асоциира с непоносима сложност и обърканост, с нечовешка скука, с крайна отегченост, с мъка, изтезания, с жестоко насилие над душите им. Ето защо младите, защищавайки своята личността суверенност, е непълно разбираемо защо не искат да учат: понеже по този начин защищават своето право на свободен душевен живот - и на свободно развитие на собствената личност.

Остана да спомена някои предмети-хермафродити, от типа на география, икономика и други такива, които се преподават в най-отвратителен наукообразен и шаблонизиран вид в нашите училища, поради което също не са кой знае колко адмирирани от учениците: но на фона на убийствената скука, която излъчват другите предмети, тия изглеждат поне малко по-човешки. Същото може да се каже и за предметите от т.н. "философски цикъл", които по идея трябва да представят живото битие на философията като хранителка на духа и на свободата, а на дело в повечето от случаите са се превърнали в бастион на скуката и омерзеността спрямо духовните неща. Като човек тук неизбежно се пита: тия предмети дали пък не са въведени и не са преподавани по този отблъсващ начин с единствената цел навеки да дискредитират и философията, и психологията, и духовното, и ценностите изобщо, т.е. тяхното отвратително преподаване дали пък по косвен начин не служи тъкмо за да насърчава ширещия се аморализъм, нихилизма, скептицизма спрямо духовното, простащината и пр.?!

За това доколко толкова възвишената сфера на религията може да обогати жадуващите за истината души на младите тук не ми се налага изобщо да говоря, защото у нас вече 20 години (след 50 години зверски вилнял и тържествувал атеизъм!) инстанциите не могат да се решат и да въведат такъв предмет, като моята позиция тук и преди съм я заявявал пределно открито: по-добре че е така. По-добре че още не са въвели преподаване на религия, понеже ако го въведат, мога да си представя в каква отвратителна форма ще го преподават; след като нашето образование десетки години в ерата на комунизма и посткомунизма не правеше друго освен да дискредитира духовното по един най-пошъл и убийствен начин, то нека сега не докосва поне светите неща, та белким тяхната чистота остане ненакърнена; иначе и ако те бъдат опошлени, тогава вече никаква надежда няма да има.

Това е в основни линии моят анализ дотук; ще продължа скоро като ще се постарая вече по-популярно да илюстрирам даже с примери тезите, които тук ми се наложи да изразя в един по-концептуален и абстрактен вид. Излиза, че реакцията "неучене" на младите е съвсем закономерна, понеже благодарение на нея те някак се мъчат да съхранят своето човешко право на едно по-богато и ориентирано към същностните човешки потребности образование. Младите сложиха гриф "ненужно" на почти всичко, което им предлага днес българското училище - и това е ужасно; но то и показва, че реформата на подходите и програмите е спешно наложителна, т.е. не бива вече да се чака и час.

Понеже се разбра комай от всички, само не от образователните институции, че днешното училище не прави друго, освен да пилее по нодопустим начин интелектуалния и личностен ресурс на нацията. Като пилее и времето на младите, превръщайки се в нещо като "забавачница", където ги държат против волята им само и само да не бъдат оставени да скитат като бездомни по улиците. Да, днешното училище, вместо да е храм на възвишената човечност и духовност е станало нещо като цех за евтина конфекция, който произвежда предимно брак, предимно негодни за употреба вещи. Докога, драги ми управляващи, ще търпите това нетърпимо положение?! Докога ще допускате да продължава нечовешката гавра над младите личности, наречена "българско училище"?!

(Следва)

Добави в Svejo

Една от срещите на Цар Борис Трети с Адолф Хитлер

Добави в Svejo

В памет на Борис Трети Български, велик Цар на България, чиято 116-та годишнина от рождението се навършва днес

Ето кратка биографична справка за Царя на България, който даде и живота си за нея.

Бог да прости великия Цар!

Искам за отбелязване на годишнината от рождението на Цар Борис Трети да приведа един откъс от моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България), издадена през 2008 г. от изд. ИЗТОК-ЗАПАД, в който най-систетично представям оценката си за неговото царуване:

В десетилетията на ІІІ-тото царство България и българите все пак тръгват по естествените пътища на живота, определян от свободата – и успяват да постигнат удивителни достижения. Стига се дотам, че независимо от изпитания, войни, комунистически атентати спрямо държавността и пр., България в 1939 г. е модерна европейска държава с най-висок жизнен стандарт на Балканите, с развита индустрия, със силен лев ("конвертируем", обезпечен със злато), с благоденстващо и сигурно за съществуването си население.

Българинът през тези години открива, че свободата и инициативата непрекъснато раждат благополучие, че пред предприемчивите са открити неограничени хоризонти, че свободният труд е благодатен и всичко може да даде на човека, който сам и отговорно разполага с живота си. Ако в епохата на "първоначалното натрупване на капитали" – а тя се е разгърнала у нас в годините още преди освобождението, при това на сравнително честна основа, от чуждата държава не може да се краде! – продължила и след създаването на независима държава, е имало, както и навсякъде по света, злоупотреби и нечестност, то в годините на царстването на Н.В.Борис ІІІ животът вече е текъл в естественото си русло, а успехите са несъмнени: България възкръсва из пепелищата и добива нужното за едно добро бъдеще съзнание за достойнство.

Ако някога в най-новата ни история България е била неразделна част от цивилизована Европа и от цивилизования свят, то това е било именно по времето на Цар Борис ІІІ – мъдрият и затова най-обичан държавник на България, който накрая даде и живота си за нея. Династията, царувала в тези десетилетия на непрестанен възход, има неоценими исторически заслуги пред България и българите и за заякчаването на българската свобода и демокрация, за просперитета на родината и за повдигане на националното ни достойнство. Тази династия внася "цивилизационния дух" на Европа в сравнително изостанала България, тя помага за налагането на демократични нрави, за раждането на чувство за респект пред държавността (символизираща тъкмо свободата), за укрепването на гражданското общество и на самосъзнанието за свобода у индивидите, поели отговорността за живота си в своите ръце. Да припомня, че по времето на Цар Борис ІІІ в Русия вече вилнее комунистическата бесовщина, прекършила надве живота на този велик народ, а в Германия се е настанил национал-социализмът – и тези два външни за България фактора, противоборствата между които разпалват Втората световна война, донасят всички беди на Отечеството.

Ще разгледам два исторически епизода, които са показателни за състоянието, достигнато от действителния български ренесанс в Третото българско царство, което се оказа достойно да е наследник на Второто и дори Първото, символизирано от Симеон Велики.

Първият е свързан с опазването на демокрацията в България в условията на настъпление на фашизма (националсоциализма) и комунизма в Европа, а втория касае начина, по който България остана извън пламъците на безумието, наречено Втора световна война.
Няма да се спирам на това доколко всичко това е изопачено от марксистко-комунистическата ни историография, която няма нищо общо с порива към историческата правда. Стигнало се е дотам, че всичко казано от нея трябва да се разбира тъкмо наопаки, т.е. е противоположно на истината и фактите. Няма да се спирам на изобретени от нея глупости от типа на "монархо-фашизъм", "коварствата на Кобургите" и пр., защото те не заслужават подобно внимание. Ще се опитам да дам един непредубеден поглед върху тези епизоди от историята ни, които са основание за национална гордост. Често вече казват, че заслуга на царя било спасяването на българските евреи – и това наистина е така; но същевременно забравят, че царят също спаси и всички български граждани от унищожителната война, не само евреите!

Няколко са опитите за решително проваляне на българската демокрация и всички те (неуспешни) са все по времето на Цар Борис ІІІ, стъпил на престола през 1918 г. Най-напред земеделският вожд Ал.Стамболийски, който тогава е бил министър-председател, ползващ се доверието на широки слоеве, започва да се увлича по някои "повеи на времето" (идеите на Б.Мусолини), поради което сериозно е застрашена Търновската конституция. Да оставим това, че Стамболийски искал да прави република – интересно е, че сам обаче предлагал, на шега или не, младия цар за президент! – че обичал да се пъчи и да застава на парадите пред Царя (самият Цар е бил скромен човек и едва ли се е засягал прекалено много: все пак Царят е аристократ от знаменит род, а Стамболийски е от Славовица, Пазарджишко!), че си направил "оранжева гвардия" по подобие на щурмоваците на Хитлер и Мусолини или пък че се самозабравил дотам, че на хоризонта му се мержелеело "вечното управление" на БЗНС. Всички тези неща обаче стават сериозни когато към тях се прибавят грешки на външната му политика (прекалено сближаване с Югославия, на която се харизва Македония!), приказките за земеделска диктатура, неразбирането му за това какво става в Русия и по цяла Европа.

Единственият плюс на широко скроения Стамболийски били притесненията, които той упражнявал спрямо лумпените у нас, наричащи се комунисти. Но същевременно този благотворен ефект се намалявал изцяло, тъй като Стамболийски е правил същото и спрямо старите демократични и либерални партии, които всъщност направиха България каквато е била тогава. Наистина "такова е било тогава времето", но за всичко това Стамболийски си плати с живота, при това прекалено жестоко: и войската (особено радикалните среди в нея), и части на македонското движение, и други сили се обединили срещу него, направили преврат, който посякъл земеделската хегемония завинаги. Но ако земеделският режим бил в някакъв смисъл зло – макар че печелили властта с "по нашенски честни избори", земеделците били демократи, нищо че се опитали да се поставят над демокрацията, което завършило така трагично! – то вместо него дошло още по-голямо зло: десетилетна нестабилност в политическия живот, в която Царят е трябвало да употреби цялото си изкуство, за да не позволи хаоса в политиката да доведе до прекалени беди за нацията.

Впрочем постепенно главен разрушителен елемент в Царството постепенно станали комунистите, които най-накрая се обединяват с фашизоидните среди около К. Георгиев (Д. Велчев и др.) и така успяват да доведат – благодарение обаче най-вече на съветските танкове! – трагедията на 9.ІХ.1944 г. Три преврата правили хората около Кимон Георгиев: в 1923 г., 9 юни, после в 1934 г. (19 май), накрая 1944 г. – 9 септември – видно е, че разсипниците на българската държавност били пристрастени към цифрата 9. Комунистите винаги приемали тези събития като "манна небесна" за разрушителната си бесовщина и активно допринасяли за кръвопролитията (1925 г., църквата "Света Неделя" ), преди това тяхното т. н. "Септемврийско въстание", 1923 г., правено по поръчка на московския интернационал, те не пропуснали да се възползват и от беди каквито били започналата през 1939 г. война, а също и от изпитанията, които България трябвало да преживее под германския и също съветски натиск – в навечерието на войната и тогава, когато тя вече се е разгоряла. За 25 години, в които Цар Борис ІІІ е начело на държавата, България е трябвало да се справя с толкова много беди, че заслугите на Царя за довеждането на държавния кораб до триумфа на Обединението (1941-44 г.) са неоценими, никога не трябва да се забравят.

През всичките тези години Цар Борис, притежаващ в пълна мяра достойнствата на хилядолетната Сакс-Кобурготската династия (управлявала в най-бляскавите дворове на цяла Европа) имал една единствена цел: добруването на народа, предпазването на България от злините, които надвисвали над нейния хоризонт, оздравяването на държавния живот и запазването на свободата и демокрацията. В годините на Първата световна война, в която бъдещият цар е на фронта сред войската, той си дава клетвата при неговото управление България никога повече да не воюва, да не бъде въвличана във войни и кръвопролития – и успява да остане верен на клетвата си. Цар Борис ІІІ обича най-много от всичко своята родина България, негови са показателните думи: "У нас всички са или русофили, или германофили, или англофили, изглежда само аз съм останал българофил!"; непрестанната му грижа е България и нейното бъдеще. Заради това, че той, Царят на българите, обичал България повече от всичко друго и работил непрестанно за нея, свидетелство е народната признателност и любов: неговият образ е влязъл дълбоко и завинаги в душата и сърцето на нацията – и оттам не може да бъде изваден. В тази връзка ще направя едно отклонение…

Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие. Той беше от Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не.

Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка:

Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме!

По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: "Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!" и т. н. Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво правят похвалите на тая възраст!

По едно време рекох да почина, спрях конете в края на нивата, а господинът ме повика при себе си. Започна да ме разпитва едно-друго, бяхме седнали, а слугата донесе кошница с храна да обядваме, бях поканен и аз да похапна. Никой досега не ми беше оказвал такава чест, господинът се отнасяше с мен като с равен и ме възприемаше "като голям" – тъй като много хареса работата ми. Похапнахме каквото Бог дал, спомням си, че ядохме домати, краставици, сирене, кашкавал и много, много вкусен хляб. Господинът беше много приветлив и аз през цялото време се чудех откъде съм го виждал, изглеждаше ми все по-познат. Когато стана дума за войната и казах, че ме е страх за татко ми, той ми каза да не се боя, няма да е страшно: той се грижел всичко да стане "най-леко" и "без страдания за войската и народа" (спомням си, че тези негови думи силно ме смутиха: защо ли се изрази така?!). Нещо ме преряза в сърцето, но едва когато на раздяла господинът ми пожела лека работа и бръкна в портфейла си да ми подаде една голяма банкнота да си купя нещо (зърнах за миг портрета на Царя върху нея!) аз изтръпнах: господинът пред мен беше Царят! Смутих се много, изчервих се, даже се разтреперих, не е шега – самият Цар да говори с тебе!

А той се усмихна с благата си усмивка, потупа ме по рамото и ми каза: "Ей, момче, напълни ми душата! Гледай ти, какъв стопанин си бил, да се не начудиш?! Истински, здрав българин, бъди все така прилежен! Обичай земята и наслука!" Стисна ми ръката и скоро автомобилът му се скри на завоя.

В болничната стая беше станало тихо, даже вечно забързаният млад лекар, който беше минал случайно, се беше заслушал, а старецът се беше развълнувал извънредно. Добави само това: "И друг път съм го виждал, но отдалече. А тази случка никога няма да забравя! Видях го за последно на погребението му; горкият, толкова млад си отиде!". Като каза това, старият човек се разплака, а ние мълчахме, не можехме нищо да кажем.

След няколко дни беше операцията на сърцето на стария човек. Сърцето му не издържало…

В тежките исторически обстоятелства Цар Борис ІІІ постепенно поема върху себе си цялата отговорност за страната. Превратът на звенарите през 1934 г. забранява всички партии, постепенно се налага "безпартийна система", при която в управлението участват личности, а не партии. С помощта на верни офицери Царят успява да се справи с превратаджиите и възстановява парламентарното управление. Към властта са привлечени умерени, разумни и уважавани хора от академичните среди, напр. Богдан Филов, и други от най-активните слоеве, напр. Ив.Багрянов. Времето е такова, че трябва да се забравят партийните ежби и да се работи всекидневно само с мисълта за България. Доверието към Царя е колосално, вярва се не без основание, че само той може да се справи с историческата задача за предпазването на страната и народа от пожара на безумната война, обхванала целия свят. Цар Борис ІІІ се нагърбва с тази задача и я решава блестящо, за което плаща и с живота си.

Неговото дипломатическо изкуство е несравнимо, поради което, преследвайки целта си Царят успява да постигне поредица от победи: България си възвръща Южна Добруджа от Румъния; ние влизаме последни в Тристранния пакт при липсата на друга алтернатива (когато германските войски са на Дунав и са готови да прегазят страната) и само след много уговорки и гаранции; във войната България запазва строг неутралитет, български войници не са воювали (докато Царят е жив – и дори година след смъртта му) на ничия страна, включително и срещу Русия (с която запазваме даже дипломатически отношения; "за благодарност" Русия ни обявява война и ни окупира през 1944 г., не зачитайки предложенията на законното правителство!); българските евреи са запазени от депортиране в Германия и от неизбежна смърт главно в резултат на усилията на депутати от мнозинството, на лица от правителството и най-вече поради волята на Царя; за няколко години България се обединява в историческите си граници, Македония става част от Отечеството след толкова борби в миналото, България излиза на Бяло море, Източна Тракия е присъединена, ентусиазмът на народа от този триумф е неописуем; при многото преговори с Хитлер Царят твърдо защищава българските интереси, единствено той не се поддава на натиска, "лисицата" Борис ІІІ поставя под контрола си всемогъщия диктатор (Хитлер изпитвал преклонението на парвенюто пред истинския аристократ, какъвто е Цар Борис!); Царят води изтънчена и опасна дипломация за излизане от тройния пакт, за мир с Обединеното Кралство и САЩ, за навлизане на западни войски в България с оглед запазването й от болшевишкото зло; за реализацията на тази стратегическа цел само смъртта на Царя попречва, а може би тъкмо за да не стане замисленото от прозорливия Цар е предизвикана и неговата смърт; Царят оставя на спокойствие т.н. "партизанско движение", за да има коз пред Хитлер за ненамеса във войната; в края на краищата България е запазена от разорението при пренасяне на войната на българска територия (до септември 1944 г. нито един наш войник не е загинал в пряко участие във военни действия на нечия страна; само терористите-агенти на Москва, т.н партизани или герои от мандрите, са проливали българска кръв); Царят удържа на клетвата си, дадена през 1914-18 година – България никога повече да не воюва – и т.н.

Можем да си представим каква трагедия очакваше Родината ни ако начело на държавата не стоеше такъв мъдър Цар, ако властта беше подхвърляна между партиите с различна ориентация към разните "външни приятели" (СССР, Англия, Франция). Заради личността на Цар Борис България има авторитет в международните отношения, думата й се чува в европейските столици, никой не съмнява в неговите дипломатически умения, той е достоен партньор на великите личности от това време и ги превъзхожда с непоклатимия си морал, с човечността си. Насилствената му смърт (в това можем да не се съмняваме, той имаше много врагове – Сталин, Хитлер – които съвпадаха с враговете на България) беше прелюдия към онова зло, което той приживе задържаше, но което без него сполетя Отечеството...

България след 9.ІХ.1944 г. беше разгромена и разорена. Вековен устоял живот беше съсипан, десетилетия се издевателствуваха над всички нас, свободата беше прокудена, разучихме се да живеем свободно, израждането на нацията (да признаем това честно!) трудно ще бъде преодоляно: десетки години ще са ни нужни да се съвземем. Разрухата е колосална, България никога преди не е преживявала подобно зло.

Добави в Svejo

Ако Б.Борисов обслужи руските стратегически интереси у нас, маскирани като "енергийни проекти", значи е част от червения цирк

Тестът дали Бойко Борисов е част от червения цирк е прост – ще пусне ли руснаците да ни закопаят и правнуците или не?! Страхувам се, че няма да ме изненада...

Това са думи на някой си "Попов", който пише така в свой коментар на едно място. Написал го е с латиница, съвсем кратичко и скромно, и се страхувам, че по този начин няма да му обърне внимание почти никой. По тази причина го взех оттам, "кирилизирах" го, и го представям подобаващо тук, в своя блог, за да се прочете от повече хора. И дано да се замислят повечко хора...

Понеже става дума за АЕЦ "Белене" и за това дали този заробващ руски проект - проект по-скоро на руско-българската комуноидно-енергийна мафия - ще получи зелена светлина от правителството на Б.Борисов. Понеже наистина руският натиск е толкова силен, че Б.Борисов, независимо от исполинската си сила, взе да се огъва: дето седне и дето стане взе да повтаря, че в "Белене" били закопани повече от милиард евро. Но на този негов възглас И.Инджев в бележката си, озаглавена Трите копки за АЕЦ „Белене“ – първи, или последни? съвсем основателно пише:

Сега, след френската копка, втора по ред след германската, чакаме третата – руското закопаване. Но не на Белене (където, пак думите на Борисов в Германия, са “зарити над един милиард евро”), а на самата България. Защото осъществяването на руската идея би означавало точно това.

Та по повод на тия думи се е обадил и този "Попов", който изказва в толкова бляскав вид същината на проблема. Да, Б.Борисов ще покаже истинското си лице според резултатите от този тест - и моя милост е писала преди време точно за това. Огъне ли се пред руснаците, почне ли да рипа казачок, явно е към червената дружинка, която от десетилетия закопава България без да й мигне и лявото око. И тогава ще се окаже, че "гражданите за европейско развитие на България" са чисто и просто едно менте, т.е. са се дегизирали под европейско було, за да прокарват червени и руски интереси тук, у многострадалная Задунайская. Т.е. работят за руските интереси, т.е. да играят за още по-ефективната реализация на отредената ни роля да сме руски троянски кон не само в Европейския съюз, но и в НАТО.

И ето по този кардинален въпрос ще лъсне истинският задник на Б.Борисов и на гербоваците. Да видим. Ще видим, и то съвсем скоро. Уж Бойко стоически се мъчи да се прави на патриот, уж се скара даже със самия Слави за това кой е по-голем патриот от двамата, да видим сега обаче дали няма да стане най-обикновена руска подлога. Каквито обикновено са били все "най-големите патриоти" сред управниците ни както в близката, така и в по-далечната ни история.

А всъщност истински милеят за България само ония, които са се борили и се борят даже и с живота срещу жестоката експанзия на Северната империя - и са били за същинско европеизиране на страната ни. За приобщаването ни към евро-американската цивилизация нап свободата, която е така ненавистна на руската тиранична империя, надвиснала като черен облак над североизточните ни граници. Та да видим скоро нашият каратист Бойко за кой отбор всъщност играе. Преизпълнен съм с любопитство да разбера истината.

Добави в Svejo

Гласуването с пръстови отпечатъци е израз на най-грубо милиционерско пренебрежение спрямо моралния авторитет на институцията Парламент

Да напиша и аз нещичко във връзка с въведената "нова система" за гласуване в Парламента на Республиката ни, а именно - с пръстови отпечатъци. Явно по-голямата част от народа приветства тази мярка, още повече че по-голямата част от същия този народ няма високо мнение не само за депутатите в Парламента, ами и за самия Парламент като институция, дори, нещо повече - няма особено високо мнение и за самата демокрация, която се реализира като такава тъкмо чрез Парламента.

Този извод си правя като чета коментарите под една публикация в блога на г-н Иво Инджев (Пръстови отпечатъци за депутатите – и татуирани номера безропотно ще приемат), който, впрочем, е изказал твърде необичайна и доста провокираща - на общия фон от "народни реакции" - гледна точка. Ето основното от нея, което ме кара да се присъединя към моралната основа на подобна преценка:

Знам, че най-популярната позиция е да се присламча към мнозинството българи, които по условие презират депутатите и политиците изобщо, защото така е най-лесно да си обяснят собствените неудачи. На нас винаги депутатите са ни лоши, а избирателите сме просто великолепни създания!

Замислете се обаче, дали е добре за достойнството на нацията да има безмълвно послушни представители в законодателната власт, третирани като рецидивисти в ареста? Знам, че мнозина, ще отговорят с “да” на този въпрос и че народните представители си го заслужават заради гласуването с чужди карти. За доста хора е голям кеф да гледат чуждото унижение, някак по-хубаво й става на унизената от житейските несгоди душа.

Разбира се, заради такива думи се е появила вълна от коментари, в които се осъжда нашият известен журналист за "непонятната фриволност", която си е позволил, а именно: да защищава човешкото достойнство, и то не на кой да е, ами именно - представете си, любезни ми таваришчи! - на презрените депутати! Та в този контекст на дискусията ми се иска да кажа и аз нещичко.

Че има злоупотреби с чужди карти при гласуване - имало е. Туй нещо е много осъдително. И е незаконно, и е тарикатлък и далаверка по специфично български начин, щото у нас такива неща като "закон", "правилник", опази Боже пък "морал", нямат кой знае каква цена и не се пласират много-много. Щото, излиза, законността у нас не се уважава и спазва даже от тия, които коват самите закони - това е много, много лош пример!

Добре, излиза, че щом като "най-достойните от достойните", именно, нашите избраници - щото и ний самите, дето сме ги пратили там, по презумпция сме от достойни по-достойни! - без особени угризения си позволяват тоя лукс, да нарушават приети от самите тях правилници и закони, то явно нещата у нас в това отношение са твърде зле, имам предвид спазването на законите. Когато катаджия и случайно взет масов българин се спазаряват за 5-10-20 лева заедно да нарушат закона и да скрият едно престъпление (едно нарушение на закона), то и това явление спада към порядъка на масовото неуважение към законите, което се шири така широко у нас, че даже е и парламентарно представено. Нещата в това отношение са изпуснати, но начинът, по който управляващите от ГЕРБ си мислят, че може да се реши проблемът, е твърде неадекватен спрямо същината на явлението, срещу което уж се борят. Аз бих даже си позволил тази идея с пръстовите отпечатъци при гласуване да я охарактеризирам като проява на един типично милиционерски възглед за възцаряването на законността у нашето многострадално Отечество.

Защото в случая някой си, именно парламентарното мнозинство и началство, демонстрира пълно милиционерско пренебрежение към личността и достойнството на народния представител, а оттук, косвено - и срещу моралното достойнство на ония, на които той е представител, т.е. към нас, гражданите. Щото такъв един подход казва: и ти там, гражданино, не струваш много, щом представителят ти тук у Парламенто, не заслужава капка уважение - и затуй ще гласува с пръст, сякаш е криминален престъпник. Обиждайки моя народен представител, този подход обаче обижда и мен, гражданинът-избирател, щото с моето доверие този представител е отишъл да ме представлява там, в най-висшия орган на държавата ми. Нещата, ако забелязвате, стават, както се казва, твърде дебели, ако се разчоплим в символиката, която е скрита в тях - и която изобщо не се чувства и възприема от масовата българската душа, претръпнала на всякакви унижения. А така не бива. Ако действаме по този начин, нещата няма да се оправят никога.

Защо ли? Ще ви обясня вкратце, защото проблемът иначе е твърде сериозен и заслужава много по-внимателно вглеждане.

Не бива всички депутати да бъдат подвеждани под общ знаменател, а този подход прави точно това, той им казва директно в очите: понеже всинца до един сте мошеници, понеже нямаме вяра на нито един от вас, ето затова въвеждаме пръстови отпечатъци, както това се прави с престъпниците у ареста в милицията и по затворищата. Излиза, че тия, на които е хрумнала тази идея, дори и на себе си нямат вяра, и затуй им е щукнала в главите точно тази тъпа мисъл, особено ако се вземе предвид институцията, спрямо която дръзват да я прилагат: Българският Парламент.

По презумпция на една такава институция дължим уважение, тя е достолепна по идеята си, понеже символизира ценностите, на които се уповаваме, бидейки човешки същества: свобода, достойнство, личностен и народен суверенитет, демокрация. Ако допуснем безнаказано да обиждат институцията, символизираща нашата свобода и демокрация, ако им позволим даже това, то представете си какво ни чака после: в един прекрасен миг ще ни лишат, и то за наше добро, от самата свобода и демокрация! И тогава ще клекнем и ще мирясаме, нали така?!

Щото мнозина у нас сега смятат, че нашия истински враг е не друго, а тъкмо презряната свобода и още по-презряната демокрация. Аз пък лично не ща да живея в държава, в която и властта, и мнозинството от народа мразят свободата и демокрацията - и не се смущават да демонстрират по всякакви начини неуважението си спрямо тия най-базисни ценности на една страна, която, като капак на всичко, претендира да е европейска. Заради комфорта на един милицонерски манталитет аз няма да позволя да поругават достойнството и великолепието на институцията, на която се крепи българската демокрация - макар и непрокопсала, макар и млада, тя заслужава нашия респект.

Институцията е едно, а лицата, които временно - тази дума "временно" е ключовата! - се свързват с нея, е нещо съвсем различно. Институцията е свята, а отделните емпирически лица, които временно се свързват с нея, могат да са всякакви; примерът с лицето Гоце Първанов, временно свързвано с институцията "Държавен глава на България", е особено крещящ и фрапантен за подобно разминаване. Затова не трябва да се ругае Парламентът изобщо, както у нас това се прави, а нормалното е нашето недоволство да е насочено срещу отделни представители и лица (депутати, партии, мнозинства), които не работят според изискващото се от високото положение, до което са стигнали благодарение на нас, избирателите, гражданите.

Щото нещата са прости: като не ви харесва поведението на Ахмед Доган или на който и да било друг, ами не гласувайте за него, не го пращайте повече там! А като някои го пращат там, да му берят резила после. Ето, примерно аз имам обичай да гласувам за личности и партии, които в общи линии никога не ме резилят с позицията и работата си в Парламента, а напротив, карат ме да съм горд, че и с моя глас тия хора са там. И аз добре знам, че моите представители в Парламента не гласуват с чужди карти. Ето защо не искам и те да бъдат обиждани, като ги подвеждат под общ знаменател с такива като Доган, именно, като ги карат да гласуват с пръстови отпечатъци все едно всички депутати априори са престъпници - не заслужаващи капчица доверие. А най-вече протестирам срещу толкова грубото дискредитиране на моралния авторитет и достойнството на институцията Парламент, което имплицитно се съдържа в това несмислено изискване да се гласува с пръстови отпечатъци - сякаш нашите депутати всички до един са престъпници!

Щото ако те до един са престъпници, значи и ние, дето сме ги пратили там, изобщо пък не струваме - и сме твърде лош човешки матрьял, щом пращаме точно такива там, щом на такива се доверяваме! Схванахте ли докъде води това пренебрежение към моралния статус на народния избраник, което се демонстрира в случая от тази пълзяща милиционерщина в управлението на държавата ни, която допълзя и до самия Парламент?! Ако не сте схванали, блазе ви, щастливци сте! Ала аз като вас не ща да бъда наричан "лош човешки матрьял", пък вий си бъдете каквито си искате и каквото ви е угодно...

Добави в Svejo

Мултакът-министър (на културата - пази ни, Боже, от такива!) Вежди Рашидов се сниши по тодорживковски и чака бурята да отмине

Какво се случи, приятели? Всяко чудо за три дни. Вдигна се малко повече шум около проблемите в Музикалния театър, аха, да се случи нещо – мъждукаше някаква надежда дори Министър Рашидов, след толкова грешни ходове, да си подаде оставката, или – ако не той, поне неговия заместник г-н Дерелиев, който вулгарно нагруби артистите от Театъра – аха, но...

Министърът по „Мистер-Сенковски“ (по младите едва ли помнят Факира на всички времена!) прибра в ръкава си явно „губещата карта Панкин“, извади я през другия ръкав и публично я изтипоса в ново „амплоа“ – персонален министерски съветник, хвърли прах в очите на обществото, че проблемите на театъра ще решава самия театър/?!?/, поуспокоиха се страстите сред актьорите, които, впрочем, не бяха достатъчно единни, дори в „пика“ на противостоенето имаше големи пробойни, благодарение на подмолната игра от страна на Министерството на културата и упражнение груб, невиждан от тоталитарно време натиск! – пошумя се, пошумя… и всичко отшумя…

Не си въобразявайте, приятели, казвам го към онези – „лъчезарно-безгрижните оптимисти“, които се надяват, че бурята е отминала!

Ни най-малко.

Както се казва, Министърът спаси кожата. Оттук насетне предстоят от страна на Министър Рашидов тихи, подводни и подмолни, стратегически действия за превземане на пространството в театъра; впрочем, тези действия са вече факт и артистите ще „берат плодовете им“ явно още през следващите две-три седмици.

Междувременно друг „театрален скандал“ вече можем да проследим по медиите, отново свързан с абсолютно некомпетентните изказвания на Вежди-Рашидовия съветник Панкин! – столичните драматични театри са изправени на нокти!

Дали отново това ще бъде – „чудо за три дни“?!

Всъщност, Световният Скулптор, за кой ли път доказа, че владее умението да се изплъзва и измъква от конфузни ситуации. Тактиката с „всяко чудо за три дни“ проработи по време на скандала със Софийската филхармония, перфектно „отсвири ситуацията“ по време на скандала с Музикалния театър, дори не се чу за проблемите във Варна, където също бе проведен конкурс за директор и бе назначен „Гербер“ – ето, и сега – новата „столична театрална супа“…

Всяко чудо за три дни?!?

Хайде, Уважаеми Господин Министре! Подайте си оставката! Ще мине и ще замине. Всяко чудо за три дни. И – Вашето чудо… по реда си.

Написа: Минка Праматарова

Добави в Svejo

HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров се изкачи до второто почетно място в класацията по посещаемост на блоговете

Обобщената информация не е достъпна. Моля, кликнете тук , за да видите публикацията.

Добави в Svejo

Вижте корицата на новия брой на списание ИДЕИ, което излиза от печатницата в близките дни

Добави в Svejo

Срещу чалга-идеологията всички до един политици да се турят все в един и същ кюп, която е изгодна единствено за истинските маскари сред тях

Докторе, понеже не си ми отговорил още, позволявам си да вметна нещичко, преди да си потънал, както се полага, в дълбокомислено мълчание по повдигнатите от мен принципни въпроси - и, естествено, без изобщо да си ми отговорил на толкова неудобните въпроси, дето ти поставих. Щото съвсем не става дума за Костов, както искаш да извъртиш работите, а за много важни и принципни неща.

Е, оставям настрана и глутницата псета, които така старателно лаят, джафкат и вият срещу мен, и които така угоднически връткат опашчица спрямо теб; те са много мили тия кученца и на всичкото отгоре са съвсем безопасни, щото лаят, ала немат зъби да хапят. Та искам, многоуважаемий Докторе, щото все пак продължавам да те мисля за умен човек, искам да ти задам един най-простичък въпрос:

Нима не разбираш, че турянето на всички до един политици в един и същ кюп е изгодно тъкмо за истинските маскари, за истинските негодници и разбойници сред тях?!

Да оставим Костов или тоя или онзи, аз поставям туй принципно питане. Поставям го от най-принципна позиция, не заради Костов или заради тоя или оня: понеже, от друга страна погледнато, у Нашенско има доста наивници-шарани, които се подвеждат по подобно безскрупулно лъготене, и затуй сме я и довели докъдето сме я довели. От тоя тип са и кученцата, за които стана дума по-горе.

Та нима, многоуважаемий докторе, не усещаш, че без да искаш (или пък съвсем нарочно и умишлено, допускам, съвсем мотивирано, а именно, за парици!), служиш на ония сред политиците, които са истинските маскари, мафиоти и разбойници - като туряш всички до един политици, без никакво изключение, във все един и същ кюп?

Ще се радвам да ми отговориш, с което ще приключим кореспонденцията си; не крия, че с най-голямо любопитство очаквам отговора ти.

(Забележка: написано като коментар в блога на Д-р Филипов току-що; ще ви известя непременно за отговора му, ако изобщо има такъв. Подозирам обаче, че такъв няма да има...)

Добави в Svejo

Още един фрапантен пример за това що е поръчкова "журналистика", или, другояче казано, що е "журналистическа" проституция

След като наскоро дадох друг такъв пример - виж статията Неколко думи за изпроводяк, отправени към любимеца на страдающите народни маси, именно лудия д-р Филипов от 4-тий километър; особено интересни са твърде показателните реакции на моя анализ, които можете да откриете като "коментари" под публикацията на споменатото лице - днес публикувам още един такъв най-пресен пример не просто на "журналистическа" проституция, но и на сътворяването на най-откровен "журналистически" донос, писан, разбира се, анонимно, и също, разбира се, за пари - за какво друго?!

"Авторът" е нещо, нарекло се angel_girl, то е написало повръщня, наречена Кучето Костов хапе лисугера Доган. Аз нямаше да обръщам внимание на туй поръчково храчене, на туй "журналистическо" проституиране, ако то не съдържаше в себе си, и то в най-чист вид, не друго, а "идеологията" на турянето на всички до един политици в един и същ кюп, което, разбира се, е изгодно тъкмо за истинските маскари, за истинските негодници и разбойници. И понеже у Нашенско има доста наивници-шарани, които се поднеждат по подобно безскрупулно лъготене, затуй и сме я довели докъдето сме я довели.

Та ето какво е написало туй презряно същество по повод на това, че единственият политик у нас, който на дело е показал, че не се страхува да излезе срещу целокупната българска мафия и нейните прислугващи "журналистически" проститутки, именно Иван Костов, отново и то най-категорично настоява пред днешната власт да се разследват незабавно имотите на тартора на българската комунистическо-ченгесарска мафия Ахмед Доган, а пък този последният да бъде натикан незабавно там, където му е мястото, именно, в затвора:

Като всички български политици, Костов е куче – надуши ли далавера, веднага намира начин да се облажи и гризва кокала с най-много месо. За този му апетит говорят многобройните далавери, които е въртял и по този начин е завлякъл България с огромни суми. Реално погледнато, кой ли пък от ония клоуни, които се опитват да ни управляват, не е облизвал пръстите си, след като е похапнал доволно количестно тлъсто месо, купено с парите на обикновения данъкоплатец.

Но един от многото клоуни, с много мазнички ръчички, ще да е Сокола. Ахмедчо краде ли, краде, та и строи. Голям строител излезе! Ако има още наглост, в което не се съмнявам, (щото средства има), ще застрои цяла България и накъдето и да се обърнем ще гледаме сараи. Не, че сега не гледаме – Доган е хитър като лисугер и се е уредил добре. Хотели, сараи и замъци топлят сърчицето му и макар всички да знаят за нечистите пари, с които са строени, никой не му прави проблем, освен драгият ни Гаргамел, по-познат като Костов и споменат в началото на тази статия. Желанието на Гарги е хотелът „Каса Домини“ да бъде конфискуван. „Перлата“ на Рибарица е собственост на бизнесмен, който е в много близки отношения с Доган.

Още преди близо две години ДСБ поиска проверка на имотите на Сокола. Измежду тези имоти са сараят в богаташкия квартал Бояна; замъкът, който се издига в родното му село Дръндар; СПА-хотел „Орфей“ в Девин и още много други извесни и неизвестни имоти, строени из цяла България.

„Ще видим как ще се развият нещата с имотите на Доган, но със сигурност ще има някакво развитие“, е коментарът на Костов.

Иначе, „крадецът вика дръжте крадеца“. Всички крадат като за световно и после се правят на „света вода ненапита“. Такъв е Доган, такъв е Костов, същото нагло копеле е и царят, и Масларова и още много други „герои“, прославили се с това да разрушават с постоянство и наглост държавата ни...

Та, такива ми ти работи, драги ми сънародници… туй пише гореупоменатото анонимно същество. Забелязвате ли как умело се мъчи да подведе под общ знаменател и да притури към гилдията на корумпираните разбойници и политически фигури, които са от другата страна на барикадата, т.е. които са имали дързостта да излязат срещу мафията, поради което бяха плюти вече повече от 10 години от споменатите "журналистически" проститутки и пачаври, правещи всичко не просто от вродена низост, а чисто и просто за пари. Накрая съществото разказва и един виц, което ме кара да си мисля, че нищо чудно същият онзи "луд доктор Филипов" да се крие зад псевдонима на тоя журналистически плюнчо, щото и докторът, както е известно, много си пада по вицовете.

А иначе, както забелязвате, туй журналистическо мекере, независимо кое е то, независимо дали е Бареков, дали е д-р Филипов, дали е някое друго същество от подобен род, се е загрижило не за друго, ами за... държавата ни! Явно такива същества смятат държавицата ни за своя бащиния: за тях държавата ни е бащиния на корумпираните, лъжливите, крадливите и безнравствените тъкмо като тях.

Което, впрочем, хич не е далеч от истината, стига да я гледаш от вярната страна - и стига да не се подвеждаш по увъртанията, клеветите, маскарлъците и лъжите, които тия презряни писачи-проститутки разпространяват, та белким им се ловят в мрежите малоумните наивници-шарани, които у Нашенско, за жалост, хич не са малко...

Добави в Svejo

Ех, Вежди, Вежди, бива ли така: публична личност – пиян фасон?!

Иван Пеев каза: Виж, за Вожда на културата! – може. Нека си живее. Да си поживее. Да си отживее - както му е на сърце. И както му е на душа. И както му е… според културата (му!). Амаа, да не ме учи на култура! Щото такива ги е забъркал, че еша си няма. Ми той, Културна революция сякаш е тръгнал да стъкмява. Ей, Товащищ-Аркадаш-Геноссен-Ефенди Маестро Рашидов!

Какъв вожд бе? Вождът ти две думи на кръст не може да каже – едно ми ти просто изречение… Мъ-каа-ааа, а две прости изречения свързва с „… Ъъ-ъъъ-ъъъЪ…“ и нечленоразделно пъшшШ-Шшшкане…

Виж от едно време насам прическата му е винаги у ред, загладен-пригладен е, ама това не може да му скрие Плоското на Аспиринчето, с Една Гънчица, брат ми!… Са-мо Ед-на!… Sorry!

И както сам казваш, такива ги е забъркал, че еша си няма!

Инак, е добро момче, за компания, ако му ходиш по свирката, ако му правиш „еввала“ от време на време – не много!! – само от време на време, защото инак се усеща и пак става зъл, и ако си му колега – да не си по-талантлив от него!… И „равен“ не може да си му!

Освен, ако вече ни си станал Безсмъртен!! Но, ако си още – смъртен, сиреч ако си още сред живите – не може! Само – под него…

Момчето е много чуствително и даже – по женски, ревниво… Дали е талантливо?

Е…? – питаш ме, дали е много, ама мно-оого талантливо?…

Талантливо? – дд-да; ама – мноо-огоо, чак – Аллах керим! – като стане Безсмъртен, тогава ще видим!

Сега, Господ здраве да му дава – по човешки, просто, го казвам, а на нас пък, яка гърбина да дава, ако трябва да му износим щуротиите…

Щото, като култур-началник – отвсякъде издиша. Веждито.

Един култур-началник за 4 години може такива да ги надроби, че свят да ти се завие.
Някъде горе четох, една госпожа умно казва, че симфоничен оркестър се отглежда като английска ливада – сто години. След сто години казваш – имам английска ливада или – казваш, имам симфоничен оркестър.

А колко му е да го съсипеш?

Щото, „твое момче“ – ама некадърно отвсякъде! – е обяздил оркестъра и бая време го пришпорва по нанадолнището… юррруш! – даа-а, ама – „твое момче“, като братя сте, даже друг-другиму „Брат“ си викате: „Братко мой“ – „една зидария“ зидате, как да го махнеш?

Аз да поспра дотук, щото продължа ли, то май става дебела…

Жив и здрав, Вежди! Ама, давай, по-кротко. Не си давай много зор. Колкото по-малко – толкова по-добре.

Ей! – Колкото по-малко – ТОЛКОВА ПО-ДОБРЕ! За недомислията става дума.

Аа, и за чашката също – важи. Е, – то си е, божем, твоя лична работа, ама – за здравето е по-добре… А ии-ии – за фасона! – все пак.

Бива ли публична личност – пиян фасон?!

Написа: Стефан Тодоров

Добави в Svejo

Иван Костов за проблемите на днешната политическа ситуация в страната - и тези на европейското битие на България

Добави в Svejo

Музикален поздрав за Премиера Б.Борисов с песента "За милиони няма закони, за кокошка нема прошка!"

Неизвестен гражданин поздрави премиера Бойко Борисов по радио "Веселина" с песента “За милиони няма закони, за кокошка няма прошка!“. Гражданинът е казал следното:

“Искам да поздравя нашия многообичан премиер с песента „За милиони няма закони за кокошка няма прошка“, заради неговата неуморна борба с престъпноста. Той почти успя да накара футболистите и фолк-изпълнителите да си платят данъците, почти успя да накара работодателите да осигуряват работниците на реалната им заплата, почти успя да извади на светло сивата икономика, прекрати конфликтите на интереси и корупцията като поръча на приятелката си да се погрижи за изработката и разпространението на новите винетки, почти успя да осъди предишните министри за тяхната корупция и почти успя да отнеме незаконно построените от Доган сараи, както и почти успя да върне царските имоти.

Благодарение на неговите закони всички безработни ще си платят глоба затова, че не си внасят здравните осигуровки, обяви всеки който е безработен за престъпник, а пенсионирането за върховно престъпление. Той разкри на хората, че всички потърсили препитание в чужбина са престъпници, понеже са избягали от България и ще се третират като национални предатели. Аз искрено му благодаря и му желая дълъг живот и все такова усърдие в борбата с престъпноста. Да живее Бойко Борисов!“

В момента неизвестният гражданин се издирва от службите за да бъде награден с едногодишен престой в луксозно държавно заведение с осигурена храна и легло!

(Препечатано от ТУК)

Добави в Svejo

Неколко думи за изпроводяк, отправени към любимеца на страдающите народни маси, именно лудия д-р Филипов от 4-тий километър

След като днес ребом попитах високопочитаемия доктор за пари ли плюе всеки ден по Костов, негова милост, показвайки доста силно раздразнение, гледам ми е отговорила, и то в цял постинг, наречен Всичко е за пари!. Любопитно е да се види що е написал, увърта, лъже и маже, по наш роден обичай, разбира се - и то толкова старателно, че всеки човек с по-здрав усет за истината едва ли ще се подведе от думите му. Ето какво му отвърнах на изпроводяк понеже с готовност откликвам на поканата повече да не посещавам блога му - щото той наистина се поизчерпа, поради което вече ми стана доста банално всекидневното му мърморене, достойно за многолюдните пенсионерски сбирки около нужниците по градските градинки:

Здрасти, Докторе, благодаря ти за отговора!

Тоя път почти и за малко да ти повервам, ама не много, щото тоя път съвсем хероично си се престарал в похулването на Костов - избоявайки всички до една кеворкяново-борови-славчови-ченгесарски плювни! - и то толкова, че ми позволи да се съмнявам в твърдението ти, че почти безплатно, един вид само от душевна склонност и низост, си поплюваш върху него, ей-тъй, заради самия спорт; все пак и ний поназнайнуваме нещичко от человеческата психология, тъй да се рече. Та искам да река, че ний си оставаме с най-дълбоки съмнения относително твърдението ти, че нищичко не припечелваш от плювните срещу Костов, с които всеки ден тъй щедро украсяваш писанията си; други, примерно некои телевизионни звезди, спастриха хубави парици от упражняването на тоя доходоносен спорт - плюенето срещу Костов и срещу демократите изобщо - та не ми се верва, че ти го правиш ей-така, за едното нищо; но твоя си работа де, секи преживява както може...

По философски спорове за термини, особено пък с доктори по медицина, дето са училе навремето латински и малко гръцки, не ща да влизам, щото тая материя не е за такова ниво на обсъжданията.

Разбирам, че когато някой те критикува за нещо, не ти е приятно, тъй си обяснявам поканата повече да не идвам в твоя блог, та тук да ти се пеят и да звучат само химни и осанна; ще ти сторя туй добро и туй удоволствие, щото, от друга страна, зе да се повтаряш и заприлича на стара балкантоновска грамофонна плоча, дека се едно и също си повтаря до безкрайност. И вицовете ти са изтъркани, да ти го кажа, ако някой друг вече не ти го е казал. Поизчерпа се, но дерзай. Требе да се живей някак в тия сурови пенсионерски години. Тъй че загубата ми не е кой знае колко голяма.

Бъди здрав, докторе! И не страдай толкова за тоя проклет Костов де, вреди на здравето, аз ли да те уча на тия неща?! Е, знам, че се бориш за всенародната любов, а тя ти е в кърпа вързана, щото вече 10 години тоя народ беше възпитаван от продажни писачи да мрази тъкмо Костов. Тъй че, излиза, неслучайно играеш по тази струна в народната душа, естествено, не от убеждение, като подхвърли, а чисто и просто от най-пошличък паричен интерес...

Добави в Svejo