Вчера бях гост в студиото на Камен Коларов в БТВ-Пловдив и разговаряхме за образованието. Лично аз не съм доволен от представянето си; цял ден обмислях кое е най-важното, върху кое да акцентирам в краткото време на едно телевизионно предаване, ала ето, оказа се, че - сега като гледам клипчето констатирам това - съм изпуснал много съществени, и дори най-съществените моменти. Всяка медия си има свои изисквания, а пък за адаптирането към тях се иска време; аз не успях да се адаптирам и ето, изпуснал съм да кажа много важни неща. Но за щастие имам блог и в него мога да допълня онова, което много исках да кажа, ала не успях да кажа.Всъщност, като се замислям сега върху този проблем, откривам, че за десетина минутки наистина е невъзможно да се каже онова, което съм казал в цяла една книга - или което искам да кажа. А проблемът, по който се изказвах, е така сложен и заплетен, че за разнищването му се иска и много време, и много "пространство". И най-вече - много хора, които твърдо са решени да поставят всяко нещо на собственото му място, сиреч, да победят объркването, хаоса, подмяната и пр.
Но има и нещо друго. След предаването открих - благодарение на въпросите на журналиста - нещо, което сякаш съм пренебрегнал; забелязвате как той няколко пъти ме пита да кажа "нещо по-конкретно, което трябва да се направи или промени", също така изказва впечатлението си, че всичко, което казвам, му звучало "абстрактно" и "пожелателно", а пък за мен е много важно това дали се изразявам така, че да бъда разбран. И ето че сега откривам, че наистина трябва "по-конкретно" да изразя разбирането си по някои възлови проблеми - и да предложа изпълними практически, т.е., работещи решения, та на тази основа по-добре да се осъзнае това, което предлагам. Вижда се, как човек даже и от провала си може да извлече полза; подтикнат съм сега от друг ъгъл да погледна на проблемите. Понеже иначе онова, върху което моето съзнание определя като най-важно, не изглежда същото в очите на хора, които не се занимават с преподаване или с образование. А пък тези хора искат да разберат някак си по-нагледно за какво точно става дума; т.е. проблемът, който се изправя тук пред мен, е този за "съобщаемостта", за намирането на път към съзнанието на читателя, и то такъв път, по който като се тръгне, да се постигне по-голяма адекватност със собствените негови виждания и представи. И така, ето, искат от мен "по-конкретни", дори "по-нагледни" неща, които трябва да бъдат направени, за да се промени ситуацията в образованието; окей, аз ще се постарая да изпълня това изискване.
И ето, сега сядам да напиша една статия в този дух, която ще вмъкна в ръкописа на книгата. Благодарен съм на интервюиращия че ме накара да погледна под този ъгъл на нещата. От много време съм работил по проблема за това как преподавателят би следвало да се опитва да въздейства най-ефикасно върху съзнанието и ценностите на "обучаемия"; ето сега ще покажа как може да стане това. Ще покажа различните варианти за общуване и ще посоча предимствата на оня, който е истински съвременен. И ще се окаже, че онова, което най-напред трябва да бъде направено, за да потръгнат нещата към поправяне в българското образование, е смяната на
стила на общуване между "обучавани" и "обучаващи", т.е. същностна промяна на отношенията между тях, в резултат на което младите хора ще бъдат поставени в една
коренно различна ситуация - в сравнение със сегашната и обичайната, която за тях, както е известно, общо взето е изпълнена предимно със скука, с неприятни емоции, с груб натиск върху личността и съзнанията им. Известно е, че все по-трудно е да се намери "общ език" с младите хора, аз тук ще покажа кои са средствата, благодарение на които може да стане това. Но пък в крайна сметка ще се разбере как и кога, а също така и защо става така, че трудът на учителя е толкова благодатен - и ще се осъзнае също за каква по-точно благодатност става дума. Но нека да караме всичко подред; понеже нещата са сложни - сложни в простотата си; най-сложно и трудно за изразяване е тъкмо най-простото.
Ще се постарая да бъда съвсем кратък, понеже проблемът може да бъде разнищен основателно в цяла една отделна книга. Ще се опитам да се съсредоточа върху най-важното в т.н. "преподаване", в т.н. "организация на учебния час", в "структурата на урока", в "типа отношения преподавател-обучаем" и пр. Смисълът е да се открие най-ефективния подход, който при това е наистина работещ, годен да се прилага от много и най-различни по манталитет и по настройка преподаватели; понеже общо взето днешните учители се мъчат в една абсурдна и сгрешена в корена си ситуация, в която си поставят нереалистични, а пък на всичкото отгоре и объркани, неясни, фалшиви цели.
Как протича един "типов" учебен час днес? Ами общо взето така протича:
Преподавателят (преподавателката) влиза усмихнат и се опитва в първите минути да установи контакт със съзнанията на учениците, които в междучасието са се занимавали с нещо съвсем друго, примерно, напоследък е много популярно да играят... карти. ("Които не умеят да разменят мисли, предпочитат да разменят карти", Артур Шопенхауер) Или да дъвчат, да ядат. Трябва нещо да направи та да им помогне да се пренастроят; щото от тях се иска коренна промяна на нагласата. В училище доминираща е една познавателна нагласа, а пък тази нагласа не възниква току-така. Ако липсва самата нагласа, по-нататъшните усилия на преподавателя да накара учениците да почнат да мислят остават безполезни.
Различните преподаватели по най-различен начин се стараят да се "намъкнат" в съзнанието на учениците. Аз си спомням едно време мой преподавател по математика, много добър, впрочем (Кирил Петров се казваше, да спомена името му с благодарност!), който първите няколко минутки ни занимаваше с най-различни тривиални неща, които обаче превъзходно ни настройваха да го слушаме, да го гледаме с интерес; примерно, този човек ни казваше някаква весела, смешна историйка, като вземаше повод за нея от държането на някой ученик, или пък дори от някакъв детайл в облеклото му, или от каквото му щукне в главата. Ставаше така, че се извършваше същинско тайнство, ние (аз тогава бях ученик) започвахме да го гледаме в устата, и то, както се казва, със затаен дъх, и тъкмо когато вече душите ни се отпускаха, учителят ни по математика рязко сменяше темата, обръщаше се към черната дъска, за кратко време ни преподаваше новия урок, и докато скуката успее отново да ни овладее (математиката общо взето е скучна материя за повечето хора), той вече постигаше целта си, един вид, успяваше да ни подведе така, че да се заслушаме, и след това да ни "даде" онова, което следваше да бъде "пре-по-
дадено". Излишно е да споменавам - в ония времена имаше превъзходни учители! - че той успяваше да изложи математическата материя бляскаво, при това динамично, разбираемо, ясно и пр., но най-интересното беше, че след първоначалното "отваряне" на съзнанията ни той успяваше да "напъха" там и надлежния учебен материал, и то преди съзнанията ни отново да се затворят, а пък мислите ни бъдат заети с друго. Този човек успяваше всичките 45 минути на часа да ги запълни така, че ученикът просто не можеше и миг да "шавне" или да се разсее; разбира се, за да се получи това тайнство, се иска талант, умения, качества, които са редки и при учителите. Но това е било преди 35-40 години, а трябва да вземем предвид, че тогава и децата (учениците) бяха други, твърде различни в сравнение с днешните.
Ние тогава, в онова време, в което аз бях ученик - хайде, и аз почнах с наставленията и спомените, сякаш съм пенсионер! - бяхме все пак твърде послушни и наплашени, един вид системата тогава беше такава, че "няма мърдане", или, другояче казано, ако мога да използвам любимия лаф на Тодор Живков: "немаше лабаво", а се държеше твърдо, стискаше се със здрава ръка, често направо за гърлото. Учителите имаха властта и авторитета, пък и някои специфични права (примерно, да ни удрят по главата, да ни дърпат уши, и то така силно, че на някои ученици бяха почнали да им израстват кажи-речи почти магарешки уши и пр.), а и самата атмосфера тогава не предразполагаше към някакви своеволия или недисциплинираност. Сега обаче ситуацията е коренно променена, учениците са съвсем други, което десетократно усложнява работата на учителя. Учител с оня тогавашен манталитет, имам предвид разпространения, "авторитарно-командния", в днешни условия е направо загубен, той мигом става и абсурден, неадекватен, сиреч, смешен и жалък. И безпомощен. Такъв учител няма друг избор освен да си вземе шапката (или, ако е жена, каквото там друго може да си вземе) и да се махне.
В днешно време трябва да се разбираш с учениците, пак да си налагаш волята, ама по-фино, префинено, по-деликатно, един вид да ги подведеш, и те, без да се усетят, "да заиграят по свирката" ти; но това, общо взето, трудно се удава, ако вземем предвид, че за по-голямата част от учениците
ученето е последната им грижа в този живот. И какво може и трябва да бъде направено в тези условия, какви са вариантите за действие?
Има два алтернативни начина, единият от които почти повсеместно се практикува, а другият, ако изобщо някъде се практикува, се прилага плахо, неуверено, понеже той влиза в конфликт и противоречие с много здрави укоренени представи за "преподаването" изобщо. Ще се опитам по-плътно да опиша и двата подхода, та да се откроят различията помежду им.
Първият. Учителят пре-по-
дава, ученикът
слуша. Учителят знае, ученикът е невежа и тепърва трябва да узнае. Учителят е знаещ, ученикът е незнаещ. Смисълът е и ученикът що-годе да започне нещичко да знае (поназнайва). Учителят е субект, ученикът е обект на неговите въздействия (върху съзнанието). Учителят "дава" знания, ученикът, общо взето, се дърпа да ги "вземе", един вид казва "Абе за какво ми са на мен тия неща?!", ала учителят трябва да надделее и някак да натика знанията в главите на учениците. Е, вярно, че като ги натика по някакъв принудителен, неподходящ начин там, те там, в главите на учениците, ще стоят "ден до пладне"; ама нали, формално погледнато, "все нещо е влязло в главите им", сиреч, учителят си е свършил работата. Дълготраен ефект в тия неща тук не се търси, а се търси само временен, ефимерен, краткотраен; един вид, каквито са ни всички останали български работи, такива са и тук. И тук се преструваме, че уж нещо правим, че уж си гледаме работата. Абе да става там нещо в училищните кабинети, да ги занимават там децата, голяма работа, че нещата не били "както трябва" - то пък кой ли знае как и какво трябва в тия объркани времена, в които живеем?!
Вторият подход. Аз бих си позволил да го нарека (и много пъти съм го наричал така)
сократически, докато първият е чисто и просто
дидактически, а той е също така и демодиран (архаичен) до крайност, или по-скоро средновековен. Запомнете от мен, дидактиката е много вредна "наука", тя може би е най-вредната наука, която е сътворил човешкият ум. Та какво представлява т.н. сократически метод за "преподаване".
Той е обратен на първия, на дидактическия. Учителят не ще нищо да
дава (наготово), дърпа се и не ще да дава, а дори се и прави на "незнаещ". (Известни са думите на Сократ "Аз знам, че нищо не знам!" - кой ли съвременен учител би се осмелил да каже такова нещо пред учениците и дали ще го търпи и ден на тази работа г-н Инспекторът ако все пак дръзне да го каже?!) Първото, което прави учителят, е да помогне на учениците да осъзнаят незнанието си и да почувстват потребност да тръгнат по пътя към знанието. Без това първо условие всичко се обезсмисля. Не учителят да натрапва на учениците някакви знания, а да им помогне да се пробуди у тях стремеж към знанието, или да победи това, което днешните учителя с горчивина казват: "Днешните ученици нямат мотивация към учене!"; ами как да имат, като учителите с всичко, което правят, им пречат да се роди такава мотивация?! А тя може да се роди само в душата на самия ученик, при това трябва да се вземе предвид, че учениците ни са различни, твърде различни. И слава Богу, че е така; ако бяха еднакви, горко ни!
Иска се въображение и майсторство, та учителят да подбуди учениците към това да почнат да искат знания. Примерно може да им намекне, че лично той много би искал да разбере как "стоят нещата" тук или там, да постигне истината за това или онова, да сподели, че много е търсил, ала истината, за жалост, все не му се удава и сякаш е неуловима. За преподаването на философия този метод е превъзходен, за другите науки може и да е по-различно, ала аз искам да изразя принципа, пък преподавателите по т.н. "точни" науки сами да си направят изводите какво могат да променят в подхода си.
Основното е учениците да бъдат предразположени сами да поискат да търсят знанието; да им се даде да разберат, че наготово да им се дават някакви знания, без търсене, изследване, откривателство и пр. е губене на време, е нещо, лишено от особен смисъл. Хубавото на науките е тъкмо това: изследването, търсенето, поривът към откривателство, увличането по пътя към знанието и истината. И най-важното е: никакво "пре-по-
даване"! Нищо в тоя живот не се дава наготово - този е основният урок, който нашите ученици трябва да научат в нашите училища. Ако него поне научат, научили са най-главното. Нищо наготово, никаква готованковщина! А у нас, както сами се досещате, всичко е тъкмо наопаки: пълно е у нас с претенциозни готованковци, които всичко искат наготово да получават; дори са недоволни от държавата и от управниците, че не им пускат благата право в широко зиналите усти на мечтаещата само да лапа народна природопопулация. Това е положението, у нас всичко е тъкмо наопаки в сравнение с това как трябва да бъде.
Примерно, учителят може да каже: искате ли да знаете това? Искате ли за узнаете и научите как стоят нещата в еди-коя си област на науката? Интересно е да се разбере истината по този или онзи научен проблем, но то може да е истински интересно само за оня, който сам почне да се мъчи да изследва и иска сам да достигне до истината. Ония, които искат всичко наготово нищо особено няма да постигнат. Те всъщност няма и какво да правят, освен да скучаят. Със скуката в нашите училища трябва да започне безпощадна война. Имам предвид със скуката по отношение на добиването на знания. Скуката ще бъде победена когато на учениците им се даде шанс сами да изследват и да търсят истината и знанието. Оставиш ли ги да скучаят и да чакат всичко наготово, не се чуди защо им става скучно. Ами скучно ще им е, какво друго да им е?!
И ето че "пре-по-
давателят" според древните сократови - и според най-съвременните! - разбирания нищичко никому не трябва да
дава, а трябва да го остави
да си го вземе и получи сам. Искаш ли да знаеш? Моля, заповядай: почвай да търсиш, почвай да четеш, почвай да изследваш, опитвай, проверявай, открий го сам и т.н. От мен не чакай нищо наготово. Аз, учителят, мога да ти помагам, но основната работа трябва да я свършиш сам. Щото ти си
ученикът, а ученик е оня, който
учи: учи сам, учи се, осъществява оная специфична дейност, наречена
учене. Не го учат, а (сам се) учи: превъзходно и вълнуващо нещо е това да учиш, моля, господа учители, недейте да пречите на своите ученици да изпитат тази радост!
Такъв ученик не чака нищо наготово, а сам търси. Да бъде поставен ученикът в една автентична познавателна ситуация, да се роди нагласа към изследване, търсене и откривателство е главното, което трябва да се случи. На ученика трябва да му се даде шанса да изпита радостта на откривателството, да стане откривател. Учениците трябва да разберат, че ученето е същинска и най-отговорна
работа, дейност, е практика, а не дремане по чиновете, слушане, тъпеене и пр. Не били "послушни" днешните ученици - ами как да са послушни, след като работата им не е само да слушат, а работата им е друга: сами да търсят, да се стремят, да "практикуват" знанието, а не да го "консумират"! Оставиш ли ги да чакат и да слушат, първото, което ще се случи, че даже и да те слушат, драги ми учителю, на повечето ученици ще им се приспи, колкото и красноречив и велеречив оратор да си ти! Толкова са прости тия неща, нима още не се разбират?!
Учителят е партньор, който обаче не бива да изземва основната активност и дейност, не бива да е монополист, не бива да подценява и пренебрегва учениците си, а трябва да остави основната тежест върху тях; да им каже "Можете, вярвам във вас, справете се сами, намерете изход от ситуацията, в която сте поставени! Отникъде не чакайте помощ, вие можете!". Това прави добрият и съвременен учител. Ето че в такъв случай обичайната и остаряла дидактика отива по дяволите, бива разбита на пух и прах. И точно така трябва да бъде, точно това трябва да се случи с нея.
Трябва да се вярва, че младите съзнания на учениците могат да намерят изход от всяка, дори и най-сложната познавателна ситуация или задача. Те помежду си също трябва да си партнират, примерно, учителят разделя класа на "изследователски групи", и им възлага задачи; нека после сами да се оправят както намерят за добре. Когато учениците привикнат към този нов метод, за тях ученето ще придобие смисъл, да не говорим за това, че ще им стане интересно. Щото тук нещата придобиват характера на най-свободната човешка дейност, каквато е
играта. (Не бива училището да погасява детската любов и отдаденост към игрите, напротив, трябва да я насърчава и стимулира. Защото всичко в човешките отношения всъщност е игра, а пък дори е
театър, с изпълняването на съответните
роли! Но това е отделна тема.) Те, учениците, трябва с общи усилия, с приноса обаче на всеки от тях, да решават определени
познавателни задачи и да правят
проекти за
практическото решаване на едни или други
проблеми.
Сега стана ли ви ясно защо днешните българи не мога да правят свестни проекти за усвояване на парите от европейските фондове? Ами просто е разгадаването на тая загадка: защото българското образование хал хабер си няма от това как се правят проекти, истински проекти, никой не е научен на това, а тия неща трябва да се учат още от най-ранна възраст; те са най-обичайното нещо, което трябва да се случва в училище: учениците следва там
да решават изследователски задачи и да правят
проекти за решаване на конкретни или на специфични за дадената научна област проблеми.
Когато нещо стане проблем за съзнанието на младия човек, тогава ситуацията коренно се променя. Младите хора, пък и човешките същества по начало, сякаш имат в себе си "инстинкт" да търсят изход и да решават проблеми. Примерно, като се развали компютъра им, как учениците успяват да се справят с проблема? Ами ще извикат веднъж-дваж по-опитния им приятел да свърши цялата работа, ала в един момент ще разберат, че истинското е друго: сам да почнеш да търсиш изход от трудната ситуация и да започнеш да се справяш сам с проблемите. Като си поблъска главата над някакъв проблем, младият човек ще изпита неимоверна радост, когато го реши сам; веднъж решен даден проблем, решението остава в главата завинаги. Ако друг ти дава готови решения, тяхната практическа полезност е нулева, понеже не си опитал сам и в резултат забравяш, няма начин да не забравиш. Но което си открил и направил сам, остава за цял живот.
Тия са
двете алтернативи. Може да има и градации на степените на самостоятелност, на дозирането на индивидуално и екипно, на ролята и намесата на учителя и пр., но основното е тежестта да падне върху "обучаваните". При дидактичната система, която, да си признаем, е повсеместно разпространена из нашите училища, степента на самостоятелност на учещите е почти нулева, клони към нулата. Или, другояче казано, степента на
свобода е нищожна, или пък съвсем липсва. Щото, както знае оня, който е прочел нещичко от
моята книга за образованието, той е несъмнено е разбрал, че ключовата дума на промяната в българските училища е думата
свобода. Свободата е благотворна и благодатна, а липсата на свобода е на смъртта подобна. Ученето е живот, за човека животът без свобода е лишен от смисъл, т.е. не е живот. Правете си сметка колко тежка е ситуацията в нашите училища без свобода - без свободата са и учениците, и учителите, и дори образователните мениджъри, директорите. Никой почти няма свобода, автентична свобода в българското образование.
Или ако има, тя е изопачена и е станала "свободия", ило, по-скоро, се е превърнала в произвол, в хаос и анархия, щото думата "свободия" е крайно лоша, неподходяща дума. "Свободията" няма нищо общо със свободата, затова изобщо не трябва да има общ корен с думата свобода, която е най-възвишена дума и понятие. Това, че у нас често употребяват думата "свободия" означава, че съвсем не разбират какво е свободата. А свободата няма нищо общо с произвола, нито пък с ината, с тъпото своеволие, с хаоса и с анархията: за каква "свободия" в такъв случай да става тук дума?!
Това е в общи линии. Нека да се задоволя този път с това. Аз лично съм изстрадал тия неща, понеже вече много години преподавам философия: "най-неподходящия" за българската материалистична душа "учебен предмет"; да преподаваш философия у Българско е все едно да продаваш кожуси на Екватора или хладилници на ескимосите (ако мога да използвам тия банални примери). Кажи-речи никой у нас не чувства нужда от философия и от ценности. А пък тоя, който изпитва някаква нужда, го мислят за луд, за безумец: там, където простотията е норма, там мъдростта няма начин да не е безумие и дори патология. И съм открил в тази тежка, преживяна от мен като преподавател по философия ситуация истините, за които става дума в моите книги, също и в тази, в книгата ми за образованието, която сега четете; за които стана дума и в този текст, който пък ще стане заключителна част от нея.
Мен лично ме смятат за много лош учител по-голямата част от учениците, щото ги оставям да се мъчат и почти нищо не им давам наготово, а те са привикнали почти всичко да им се дава наготово: как тогава, след като съм такъв скъперник, да не стана най-ненавистен?! Аз съм станал безжалостен, станал съм нещо като "злодей", който изпитва удоволствие да гледа как учениците му се мъчат да проумеят нещата сами, да осмислят, да се ориентират. Разбира се, за моите часове по философия аз съм им дал всички необходими за успешно навлизане в материала условия: помагалата, които съм написал и съм издал, и които те могат да ползват (който обаче иска да ги ползва, съвсем не е задължително това!). Направил съм нужното който иска, да постигне много.
А всеки се вижда принуден да поиска нещичко да постигне, щото иначе двойката му ще е най-малкия проблем; понеже моята работа е постоянно да ги подтиквам да осъзнаят колко безценни и съдбовно важни за живота са ония "абстрактни неща", за които говори философията. Който иска да се провали в живота си, моля и пожалуйста, да не учи философия (нито пък психология, нито пък етика!). Е, ще има една мизерна тройка, но главното - да стане мислеща, търсеща, амбициозна, работеща за успеха си личност - няма да го постигне; и вината си е само негова.
И аз, подобно на хирург, постоянно и жестоко бъркам тъкмо в тази рана. Безпощаден съм в това отношение: като не искаш да си успешна личност, като искаш да си с бедно, инертно съзнание, като си готов сам да се обречеш да бъдеш неразбиращ, страдащ от предразсъдъци "масов" човек - моля, бъди си такъв, не учи философия, не мисли, не търси, остави се на произвола и на безделничеството. Твой си е избора, аз никого към нищо не ща да принуждавам. Това казвам на учениците си; банален съм станал в това отношение. Но нищо, нека ме мразят, за тяхно добро е. Моята работа е да ги дразня, провокирам, да ги мъча и да се издевателствам над тях.
И знаете ли какво се получава след като съм станал, кажи-речи, абсурден човек в рамките на една образователна система, която съвсем не ме разбира - и не ме приема? Ами забелязал съм, че тук-там все пак има мои ученици, които успяват да измъкнат съзнанието си от жестокия канон и диктат на манипулативното и подтикващо ги към безличностност образование! И такива млади хора, вярвам в това, докато са живи, ще са ми благодарни че съм им помогнал поне малко да постигнат тази безмерно ценна мъдрост. Те, такива мои ученици, всъщност, често ми се обаждат, пишат ми, звънят ми по телефона, някои от тях ми идват дори на гости - независимо в кой край на света се намират. Радващо за мен е, че тия мои някогашни ученици водят жестока битка за личностно самодоказване и реализация, и аз вярвам, че ще успеят да постигнат много. А някои вече много са постигнали и дори са преуспели. Няма как да не преуспее такъв човек, истинско чудо ще е да не преуспее, щом всъщност отлично е решил загадката - и задачата! - на самия живот...
Затова е така благодатен трудът на учителя. Велика по смисъла си е тази "професия". Е, голяма работа, че обществото е съвсем неблагодарно спрямо оценката на нашия труд: истинското е онази светлина в очите на признателните ученици, на които ти си дал някакъв безценен тласък в живота, и то в най-решаващите за бъдещето им години.Това май не трябваше да го казвам и пиша, ама както и да е, изтърсих го: но нека и "доброжелателите" ми да има за какво да се хванат, нека и тям да доставя малко радост - за изпосталелите им от мъка и от скука сърца и души...
Гледайте и чуйте интервюто на Иво Инджев по Нова ТВ, до което може да се стигне като се проследи тази връзка.
