Република или монархия: ето един основен въпрос на държавното устройство, който е от принципно значение и който пряко е свързан с народностната традиция, идеща от вековете. Нека затова накратко да опишем държавните форми, които животът и историята са ни дали – и между които само частично можем да избираме, търсейки най-добрата, най-подходящата за съответната страна (защото за дадената традиционно вкоренена държавна форма са дали своя глас и живелите преди нас, поколенията, които са създавали и живели в държава много преди нас изобщо да ни има!).Това е особено важно за разбирането в страните, в които държавният живот е объркан заради своеволията било на комунистическия тоталитаризъм, било на една корумпирана и самозабравила се политическа класа: България пък е страната, в която и двата фактора на слабата, неефективно действащата държавна власт са налице.
Държавата може да бъде или монархия, или република, тези две държавни форми притежават основни различия, които в повечето случаи са решаващи за състоянието на държавния живот, а също и за нравствеността на политиците.
Монархията се опира на принципа на трайното единство, на континюитета (непрекъснатостта) да държавността и този на надпартийността: монархът не е политическо лице, неговата власт е пряко дадена и завещана от народа като цялост и независимо от партийните разслоения, той символизира нацията и е персонификация на народностния дух, който не може да бъде оставян на ограничеността и пристрастността (капризите) на партиите.
Властта на държавният глава – кралят, царят – се предава по наследство в неговото семейство (династията) и не зависи от колизиите на партийното "приемане" и "предаване" на законодателната, изпълнителната и дори съдебната власт, т.е. предполага трайност, стабилност, непоклатимост и дори достолепие на държавата, която според понятието си, трябва да бъде "държана" от едни и същи ръце. (Многото ръце, посягащи периодично към висшата власт в държавата, при това чрез "наддаването", "гъделичкането" на политическите страсти, чрез безпардонната демагогия, внасят момент на крайна нестабилност на "държавния кораб", периодично сменящ своя курс според приумиците на случайни политически лица, а това е фактор, на който не всяка нация може да издържи!)
Монархът (а това наименование иде от гръцкия израз за
едно начало!) подобно на бащата в семейството, има един единствен интерес: в неговия дом (държавата като цяло) да царува мир, спокойствие, просперитет и благоденствие на поданиците, което е предпоставка наследникът да получи стабилно наследство. Тук благоденствието на цялата нация се обвързва органично с благото на едно семейство (династията), което означава доминиране на единен интерес.
Още Тома от Аквино е забелязал най-важното: "Многото по никакъв начин не могат да съхранят обществото, ако то е напълно разделено. Така, за да може да се управлява по някакъв начин, сред многото се търси някакво единство. Понеже няколко не могат да водят кораба в една посока, ако не са единни. Но единни се наричат тези неща, които са сходни на едно… Така че, по-добре е да управлява един, отколкото много, сходни на един.". Партиите, съзнавайки временния характер на "царуването" си, преходния характер на тяхната власт, не могат да имат подобно съзнание: за тях властта е нещо, което трябва да бъде употребено и "изконсумирано", т. е. принципът тук е "след мен и потоп…".
Монархиите, според конституцията, биват
парламентарни и
конституционни, като това означава, че или парламентът "държи цялата власт" (включително и контрола върху правителството) – при парламентарната монархия – или пък че монархът притежава конституционно уредени пълномощия по отношение и на трите власти, олицетворявайки върховното единство на държавната власт – при конституционната монархия. (Абсолютната монархия е отживяла времето си, тъй като съдържа несъвършенство и предполага сериозни рискове за нацията.)
Накратко казано, при парламентарната монархия кралят (царят) е само символ и персонификация на нацията, на народностния дух, гарант на традицията и морален авторитет, който единствено с факта на съществуването си "озаптява" склонните към самозабравяне политици. При конституционната монархия кралят (царят) освен всичкото това е и носител на реални пълномощия по функционирането на властта и държавността, които в определени моменти могат да се окажат решаващо средство за поставяне на бариера пред партийния монопол върху властта, пред домогванията на партиите към безразделно господство. Това, че след заграбването на властта от комунистите – винаги по неконституционен път! – първата им грижа беше да ликвидират монархията като главна пречка пред тяхното всесилие, е показателно: монархията, особено конституционната, никога няма да допусне накърняване на общия народен интерес в угода на партизанските апетити за хегемония.
Монархът като живо въплъщение на народния суверенитет – царят е суверен – слага преграда пред опитите на партиите да говорят от името на народа, стремейки се да надскочат, винаги неуспешно, впрочем, партийната си ограниченост; партия, повтарям, означава "част", тя никога не може да олицетворява цялото, докато царят може, нещо повече, това е основният смисъл на съществуването на монархията.
Накрая, царят е подготвен за своята мисия да бъде обединител на нацията, държавното ръководство е особен "занаят", който не може да се осъществява от всеки: това, че встъпването на престола на наследника е неизбежност, за която той трябва да е на длъжното ниво, го предопределя за мисията да бъде държавен глава със съответната професионална годност. Най-важното и незаменимото е това съзнание за мисия, с което живее и се подготвя наследникът, и което, по обясними причини, не може да съществува при политическите лица, овладени от амбицията да станат "президенти на републиката" (но бидейки все пак белязани с белега на случайността: ако един бъдещ президент още преди това заяви, че искал да стане президент и се е подготвял за това от "най-ранна възраст", то това би било възприето просто като… психиатричен феномен!).
Не трябва да се подценява този момент, държавното ръководство не е нещо, което всеки може да прави, за което не се иска най-сериозна подготовка: не може да си се подготвял, например, за… адвокат по бракоразводните дела (или пък за най-скромен философ-марксист!), и в един момент да се почувстваш готов да правиш всичко, в това число и най-трудното, ръководството на една нация. Държавният глава по дефиниция е върховен главнокомандващ на войската (и гарант за нейната надпартийност): бъдещият цар получава военно образование, което спасява професионалния престиж на военните, на генералите (за които би било най-сериозно унижение един профан във военните дела да е техен най-висш началник!).
Държавният глава представя страната пред света, в отношенията с другите държави: царят е подготвен и за тази длъжност, докато е наследник той – знаейки за отговорностите, които след време ще поеме – получава най-солидна подготовка по дипломация, по международно право и междудържавни отношения, история и пр. Царят има отговорности във вътрешната политика, в отношенията с партиите, той е подготвен и в тази област (икономика, политика, право, психология и пр.); царят има отговорности и по съдебната власт, той е подготвен и за това.
Всичкото това означава, че царят не може да е сляпо зависим от "съветници": да бъде съветван един невежа (както често се случва при президентската институция!) е неблагодарна и неблагонадеждна работа и т.н. Оказва се, че държавен глава при монархията в никакъв случай не може да стане случайно политическо лице, това, че царят е независим от партиите, е решаващото в национално отговорното изпълнение на неговите задължения. Следователно монархията не е "отживяла" времето си държавна форма, напротив, тя има ред безспорни предимства, които трябва да се вземат предвид особено в страните, които са в перманентна държавна криза – България е в такава криза повече от 50 години, съвпадащи точно с установяването на "републиката" от комунистите през 1946 г.
Републиката - Левски през миналия век е употребявал думата като синоним на демокрация, не като държавна форма! - се отличава от монархията по това, че държавният глава е периодично избиран (пряко или непряко от народа)
докато пък монархът е избиран от народа непрекъснато. Президентът губи доверието на избирателите си обикновено за един-два мандата (през които обаче властта му е гарантирана, независимо от промененото становище на нацията!), докато монархът може да го загуби всеки ден, и затова е длъжен да го пази като нещо най-скъпо. За "висшия чиновнически пост" в републиката се състезават партийно подкрепени кандидати, и то лица, които (за да достигнат до положението все по-ясно пред очите им да се… "замержелее" възможността да стават "олицетворение на нацията"!) е трябвало да направят толкова много сделки със своята съвест, че в края на краищата са загубили правото да се ползват с особено уважение. Политикът, който за себе си уверено твърди (преди кандидатурата му да е подкрепена от неговата партия) че ще става… президент, е не нещо друго, а отново… "психиатричен феномен": за да е сигурен в това, то това означава, че е направил толкова много сделки с влиятелните лица в неговата партия, че вече просто не заслужава никакво доверие – заради "разиграването" на "политически покер" по повод на самата държава. (Общо взето в партиите политиците се учат на това да бъдат… велики интриганти!)
Когато такъв заеме най-висшия пост, предмет на потайните им мечти, те са така обременени с дефектите на доскорошното си партийно битие, че никой не трябва да вярва в способността им магически да се преобразяват (вероятно за една нощ!) в… "надпартийни обединители на нацията". Поради всичкото това президентите на републиката обикновено са неподготвени за беззаветно служене на държавата и нацията, поради което се обкръжават със "съветници" и "експерти" (за които никой избирател не е гласувал, но които обикновено имат решаващо влияние върху решенията на президента, при това отново… партийно обусловени!) и това е предпоставка за безкрайно много игри със съдбата на народа.
Така "предимството" на републиката (избираемостта на президента!) се превръща в своята пряка противоположност, в непоправим недостатък: случайни и нелегитимни лица започват да влияят върху решенията на държавния глава, което в никакъв случай не бива да бъде допускано (а интересът на нацията и държавата става нещо, за което никой не мисли!). На всичкото отгоре семейството на президента, неговия род, приятелите му, ония, на които държавният глава е безкрайно задължен за услуги в доскорошното му битие на "амбициозен политик", партийните му "другари" и пр. се превръщат мигом в жадна за облаги "свита", която бърза да задоволи ламтежите си докато президентът е на власт (знае се, че той е президент "до време", а това време трябва да се… "оползотвори"!).
Когато мандатът на президента е изтекъл (тук отново, видяхме, действа принципа "а след мен и потоп…"!), на мястото на тази вече позаситила се "свита" идва нова гладна компания от обкръжението на новия "избраник на случая", която също така лакомо се намества на "държавната трапеза", считайки се за длъжна да се възползва от "късмета" на своя човек – докато е… нейното време. По този начин републиката – това историята прекрасно е потвърдила, а действителността всекидневно препотвърждава! – носи в себе си неотстраними дефекти, тя развращава "политическата класа", която не вижда предел във властническите си домогвания, във възможностите си за безразделна хегемония в държавата, за своеволия, които могат да съсипят живота на нацията – ако не са спирачките на демократичната традиция и култура (но в някои страни – като нашата – такива липсват!).
Оказва се, че републиката по начало е морално дискредитирана, тя зависи от чисто субективни основания в много по-голяма степен от монархията, възможностите за произвол и злоупотреба са безкрайно много, а отделните изключения (напр. ген. Де Гол, отличаващ се с високо национално съзнание почти като… монарх, и… кой друг?!) само потвърждават верността на тази констатация.
Републиката бива
президентска и
парламентарна - и е спорно само това коя от двете е по-лоша от другата. Президентска република е тази, в която президентът има значителна власт (главно като шеф на правителството наред с министър-председателя), тя концентрира прекалено много власт в ръцете на случайни "щастливци на… случая" с всичките рискове от това (добрите демагози обикновено са най-лошите управници!).
Парламентарната република пък предава прекалено много власт в ръцете на "многоглавата ламя" (партийно определена) на Парламента, това нарушава принципа на разделение на властите (той само формално се запазва!), стъпква другия принцип на единството (президентът е само позьор!), а най-вече оставя държавата на произвола на мнозинството, на управляващата партия. (Ако пък и президентът е "неин", както е обикновено, то тогава злоупотребите са всекидневие, а опозицията смирено чака своя час, когато и тя ще започне да прави същото!). Властта бива подхвърляна от мнозинство на мнозинство, всички си позволяват гръмогласно да говорят от "името на народа", партийните сметки стават водещото в държавата, а изборите се превръщат в подигравка на политиците с избирателите: свободата е изправена пред сериозно изпитание особено в страните без демократична традиция и култура (като нашата).
Ето че след като е спорно коя от двете форми на републиката е по-лоша, в коя "най-добре" изпъкват несъвършенствата на демокрацията, то България категорично избра все пак по-лошата – парламентарната република – тъй като комунистите през 1991 г. ни подариха конституция, която е изгодна единствено на техния произвол със съдбата на нацията. Впрочем, всичко това стана на фона на нерешен конституционен въпрос (Търновската конституция, според която България е конституционна монархия, е незаконно елиминирана от същите тези комунисти през 1946 г., чрез нелегитимен "референдум" и чрез безброй фалшификации на народния вот, при това в условията на чужда окупация на страната!) и при положение, че законният владетел на страната, Цар Симеон ІІ, е жив и здрав.
Парламентът е носител на законодателната власт, правителството – на изпълнителната, а съдът – на съдебната, която чрез институцията на Конституционния съд и по начало е над другите две. Така "разкъсани" и разграничени, трите власти все пак трябва да бъдат примирявани в единството на висшата държавна власт. Затова държавният глава е институцията, която трябва да хармонизира трите власти и да им придава потребната цялост, единството на държавата като "стожер" на живота на нацията.
Доколко с това може да се справи президентът като институция на републиканския режим съобразно с казаното всеки вече може да реши и прецени: вместо единство президентите (особено в страни като нашата!) непрекъснато внасят раздор в тялото и душата на нацията. (Да си спомним П. Младенов с неговата фраза "нека танковете тогава да дойдат!", човекът от село Веселиново Ж. Желев като подставено лице на "партията-кърмилница", който получаваше овации главно от тия, които бяха гласували срещу него, т.е. грубо излъга избирателите си и така доказа подставеността си, П. Стоянов със смешните си "абсолютистки мераци" и с непосилната за неговите възможности като личност роля да бъде символ на цяла една нация, поради което той си остава най-обикновен позьор и т.н. – бъдещето ни под тази форма на държавата е непредвидимо или пък направо жалко (Ж. Ганчев-Петрушев).
Въпросите тук са много, нека да се ограничим с казаното, което, надявам се, ще предизвика по-задълбочени размисли у читателя, който не робува на предразсъдъци, а се стреми да мисли със своя ум. Обърнах внимание на онова, което старателно се заобикаля от "прислужващата политология", която не знае друг интерес от верността спрямо ония, които плащат или пък скоро ще дойдат на власт.
Посочените зависимости действат различно в държавите с различна политическа и държавна традиция, в страните с различно ниво на демократична култура на гражданите и на самите политици. Но принципните дефекти и съответно предимства не могат да бъдат подминавани безкрайно, а при кризисни ситуации могат да изпъкнат и в най-развитите демокрации. Няма държавна форма, която да е "най-добра" за всички до един народи, но онова, което е добро за някои, може да бъде добро и за други; лошото пък за едни може да стане безкрайно по-лошо за други.
Водещото и тук не са "изобретенията" и "разсъдливото премерване" на "минусите и плюсовете", а е единствено националната традиция, приемствеността и историческия път, които отдавна са се произнесли за това какво трябва да бъде. Затова и отклоненията от този исторически път на традиционната приемственост поради фатални обстоятелства, довели до ужасно объркване и забравяне на своите корени, непременно трябва да се преодоляват: за да спрат бедите на народите, които са изневерили на своето национално битие.
За това, че духът на България отдавна ни зове да се върнем при корените на автентичната си държавност – конституционната монархия, коронованата демокрация! – но благодарение на единодушните старания на политиците този повик не се чува или е приглушен, ще стане дума отново на съответното място. Уверен съм, че краят на произволите с българската държавност иде, този край е неминуем, непредотвратим, тук напразни са всички старания.
Всъщност в недрата на народната душа този избор отдавна е направен, което означава, че "формалното признание" е въпрос на време; часът на така чаканото тържество на народната воля неизбежно ще дойде…
(Текстът е откъс от моята книга
УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие
Източниците на достойнството, успеха и богатството), излязла от печат в 2000 г.)
ЗАЩОТО СМЕ ТАКИВА, ТАКИВА СА И БЪЛГАРСКИТЕ НИ РАБОТИ
"... А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода, и която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство". Ето една българска образователна иновация. Място на действие - Бургаския "свободен университет": "Там, представете си, на стените на аудиториите били пробити малки прозорчета, откъдето инспекторите да следят как върви "академичния процес". Едно време надничаха зад вратите... (Днес колко сме напреднали в в демократизирането на образованието ни? - бел. моя)
Както пророчески го казал геният на българската литература Христо Ботев: "... четвърто и четвърто най-после - учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк... " ("Калъп за учители", "Будилник", год.І, бр. 2/10 май 1873 год.)
