понеделник, 28 февруари 2011 г.
неделя, 27 февруари 2011 г.
За достойнството на Християнството и недостойнствата на християните (Николай Бердяев)
За достойнството на Християнството и недостойнствата на християнитеНиколай Бердяев
I
Бокачо разказва за един евреин, когото приятелят му християнин искал да накара да приеме християнството. Евреинът бил склонен да се кръсти, но преди да вземе крайното си решение, пожелал да отиде В Рим и там да види папата и кардиналите, да види живота на хората, които стоят начело на Църквата. Християнинът се уплашил, че всичките му усилия ще отидат напразно, тъй като евреинът, естествено, ще откаже да приеме християнството, след като види безобразията, които се вършат в Рим. Евреинът отишъл и видял лицемерието, разпуснатостта, разврата, алчността, користолюбието, които царели тогава в папския двор и сред римското духовенство. Но резултатът от това изпитание бил съвсем неочакван. Когато евреинът се върнал и приятелят му се престрашил да го попита за впечатленията му от Рим, отговорът бил твърде изненадващ и мъдър: щом християнската вяра е издържала всички тези безобразия и мерзости, които той е видял в Рим, щом въпреки всичко това тя е укрепнала и се е разпространила, значи това е истинската вяра. И евреинът приел християнството.
Независимо от това, какво е имал предвид Бокачо, в този разказ ни се посочва верният път за апология на християнството.
Най-силното възражение срещу християнството са самите християни. Те съблазняват онези, които искат да приемат християнската вяра. В наши дни с този аргумент се злоупотребява много. За християнството съдят по християните на нашия маловерен век, век на широко разпространено неверие. По-рано за християнството съдели преди всичко по неговата вечна истина, по неговото учение, по неговите завети. Нашият век обаче е твърде погълнат от човека и човешкото. Със себе си лошите християни са засенчили християнството. Лошите дела на християните, извращаването на християнството, техните насилия впечатляват повече, отколкото самото християнство, повече ангажират вниманието, отколкото християнската велика истина. И за самото християнство мнозина от нашия век започват да съдят според християните - християни само външно, неистинни, изродени. Християнството е религия на любовта, но за него се съди по любовта и омразата на християните. Християнството е религия на свободата, но за него се съди по насилията, които християните са вършили в историята. Християните са тези, които компрометират християнството и съблазняват слабите. (ОЩЕ >>>>>)
Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята!
Съвременните семействаДенят на християнското семейство и младеж отдавна отмина, беше на 21 ноември, но аз бих искала да разгледаме една тема много важна и наболяла за съвременното семейство. Темата за отношенията и най-вече за почитта към родителите.
Всички ние съвременните родители обичаме своите деца, грижим се за тях, жертваме се за тях, за да имат те добро бъдеще и желаем те да живеят дълго и щастливо.
Всяко дете е дар от Бога. То е като една перла скрита в мида. Както перлата има свое специално, неповторимо излъчване, така всяко дете има своя дарба, която го прави уникално, неповторимо в огромното общество от хора с различни интереси. Но с раждането на едно дете възниква и предизвикателството на родителите да докажат на себе си, че са израснали като личности, че са готови да обичат безрезервно, да отговарят с поведения и чуства за живота и възпитанието му. Да си родител не е никак лесна задача. (ОЩЕ >>>>>)
събота, 26 февруари 2011 г.
Кой плаща за медийните мерзости по посока четкането на имиджа на таваришч-президента Гоце Первановий?
Иво Инджев, вече пета година безработен журналист, който нито една медия не ще да вземе на работа, за да си няма проблеми с таваришч-президента Първанов, е написал коментар под заглавие Би Ти Ви се набутаха сами. В него става дума за факти, реакции, тълкувания и анализи по повод на случая с неговото уволнение малко преди другарят Гоце Първанов да се кандидатира за президент втори мандат; тази тема се изостри в последните дни след като вицепремиерът Цветанов спомена в интервю по БТВ за скандалното уволнение на Иво Инджев от споменатата медия под натиск от таваришч Първанов; та ето как започва коментара на г-н Инджев в блога му:Не е нужно непременно да си анонимен простак, който безнаказано пише лъжи по форумите, за да се включиш в компроматната война (вземам термина назаем от декларацията на Г.Първанов срещу моя милост от 8 октомври 2006 г. срещу моя милост) по адрес на един журналист, който си е загубил работата. Достатъчно е да си началник в Би Ти Ви. Или да си Слави Трифонов. Като ме изкарват ненормален, напуснал работата си без причина, по някакъв малоумен каприз, те се присъединиха към всички онези, които ме ругаят с атаки срещу моята персона и по този начин признават безсилието си да извадят аргументи срещу фактите.
Някой помни ли каква беше тезата на следочистачите на Първанов в собственото му обкръжение и във въпросната телевизия? Атакуваха ме, че съм бил нарушил етичните правила. В “Труд” поместиха единственото интервю на Изпълнителния директор на медията Албърт Парсънс по темата, в което му приписваха твърдения, че и без да е гледал дори предаването (защото е в чужбина) има мнение за нарушаването на “високите американски стандарти” на журналистиката. Валерия Велева написа язвителна бележка по мой адрес в същия вестник, в която обясняваше, че изпълнявам политическа поръчка ( като скачам с камък на шията в блатото на безработицата!). В “24 часа” ме оцапаха като някакъв лигльо, който се тръшкал, защото президентът не го уважавал. А пък същият “уважително” ехидничеше на страниците на вестника, че съм бил “безобиден”, защото никога не съм го бил обидил.
“Труд” се направиха на слепи, когато половин година по късно от най-високо място във Вашингтон удариха шамар на лъжата “ за високите американски стандарти” с официално становище за УВОЛНЕНИЕТО на Иво Инджев под натиска на президента Първанов (така пише в доклада на Държавния департамент). Би Ти Ви за пореден път сама наруши етичните правила и пак спести новината на своите зрители – както направи и три дни след моето напускане, когато комисията по етиката в медиите единодушно обори същата лъжа за някакво нарушение на етичните норми от моя страна. Въпреки това обаче още дълго от началническите кабинети се придържаха към битата карта за “етичните” ми нарушения.
Ето, че вече напълно официално се отказаха от нея! Вече не съм “етичен нарушител”, а направо идиот, който си е тръгнал без причина от телевизията! Правят на идиоти всъщност собствените си зрители. В което вече се включи и опитният в това отношение Слави Трифонов - тежката артилерия на лекия жанр.
Така започва коментара на известния наш журналист; който иска да прочете целия му коментар, да заповяда в блога му; ето какъв коментар пък написа моя милост в блога на г-н Инджев:Според мен - изхождайки от представата за разпространените медийни нрави в Отечеството ни - всяка мерзост, извършена от някой, който и да е той, се заплаща щедро; колкото по-голяма е мерзостчицата, толкова повече парички ще гушне оня, който без скрупули е готов на всяка мерзостчица, само и само да паднат в ръчичките му колкото се може повечко парички.
В този ред на мисли ми се струва, че постъпката на Слави Трифоновский, момче за всякакви мръсни поръчки, е твърде ясно обяснима и разбираема, особено в светлината на всеобщоизвестната истина за недоброто финансово състояние на первейший наший шоу-херой. След като същия този, както се писа на много места, направи добри парици от участието си в мръсната медийна война срещу Иван Костов, сега явно е стигнал дотам да зема парички за некоя и друга плюнчица срещу Иво Инджев.
Ако това, което пиша, не е така, дайте ми, моля, друго свързано обяснение?! Нима Славито напада Инджев, воден от "морални" или от "ценностни" подбуди?! Айде де, как ли пък не?! Или го прави от чисти приятелски чувства към таваришч Гоце Перванавий?! Айде де, нали знаем, че тия "приятелски" жестове у нас се плащат, и то твърде щедро.
Питам се обаче кой ли плаща на тия плюнкаджии, за да четкат имиджа на таваришч-президента?! Дали пък не е същия оня, който подари мезонетчето на наший така хрисимий и "скромний" таваришч президент?!
Наистина, как да се справим с миналото си?
Блогърът Trif Trifonov е зачекнал интересна тема - Как да се справим с миналото си - и е публикувал какво мисли по нея. Иска ми се да му отговоря, да кажа аз какво мисля, но сега нямам време; затова само давам линк към нея, за да не забравя, унесен в други работи, понеже наистина ми се иска да напиша своето разбиране по тази така добре формулирана тема; та ето началото на статията му, останалото можете да прочетете при него:Тези дни пропуснах големи годишнини. Първо, едва на 10 януари си припомних, че на този ден преди 14 години страната тръгна по пътя на истински реформи, след банкрута на правителството на Виденов. После, седмица по-късно научих, че също на тази дата, само че през далечната 1943 г. София е бомбардирана за пръв път много жестоко от американците и англичаните. Резултатът е 700 убити и поне толкова ранени, а самолетите на чуждите сили за надвишавали нашите 7 пъти. Въпреки това, само 1 български самолет е свален, докато нашите са свалили 30 вражески! През последвалата нощ сме били безсилни срещу изстребителите и оттогава именно са многото жертви. Също, на 13 януари 1927 г. Мара Бунева е убила Велислав Прелич, комендантът на Скопие, тероризирал и умъртвил по особено жесток начин много българи за това, че не искали да се пишат "прави сърби".
Малко преди това, на 9 януари бе вторият митинг за демонтиране на паметника на съветската армия в София. Официалните медии споменаха мимоходом за събитието, като информацията бе поднесена доста тенденциозно, както прилича на "свободни медии". Следя блоговете на Иво Инджев, Ангел Грънчаров, Едвин Сугарев и други свободомислещи анализатори и журналисти. Не може да се отрече, големи майстори на перото са. Обаче когато чета хапливите им памфлети и острите им нападки срещу комунистическата мафия в България се питам: това ли е начинът да повлияем на хората?
От една страна, злото трябва да се нарича с истинското му име. С него не трябва да се заиграваме. От друга, не ми допада жлъчния тон и омразата, която понякога е адресирана не само към злите деяния на престъпниците (заели уютни местенца по всички етажи на властта, в бизнеса и къде ли не), но и към техните личности. Злото, с което отвърщаме на злото, предизвиква нов цикъл на зло. Исус каза: „А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата. (Мат. 5:39). (ОЩЕ >>>>>)
Истинският паметник на достойно живелия човек е там, вътре, в сърцето на ония, които го помнят с добро...
Днес е Задушница. Ставам тази сутрин и поглеждам навън: наваляло е сняг даже тук, в Пловдив, а какво ли остава за родния ми град Долна баня, който се намира в полите на Рила?! Но няма начин, след малко ще трябва непременно да тръгна с колата за натам, и то по една твърде странна причина: сънувах един сън.От много време моята майка ми повтаря, че на гроба на баща ми - Бог да го прости! - трябва да се направи паметник, понеже дървеният кръст, който беше там, съвсем бил изгнил. От много работа все отлагах, а тя ми приготви и даде парите за паметника, за да ида да дам поръчка за него тук, в Пловдив. Оня ден отидох за да направя поръчка, избрах какъв да е паметника и помолих човека да го направи колкото се може по-скоро. Той обеща да го направи за другия ден. Наистина така стана, в четвъртък отидох и го взех, паметника пренощува две нощи в колата, а ето снощи с майка ми по телефона разсъждавахме дали да го докарам днес или не. Даже възникна мисълта ако времето е подходящо да го закарам право на гробищата та да го сложим (иска се малко цемент и едър пясък, за половин час работа е).
Ала ако е лошо времето се позачудихме дали изобщо да пътувам. Решихме да видим какво ще е времето утре, сутринта, т.е. днес, събота, на Задушница. И ето че през тази нощ съм сънувал някакъв сън, спомням си това: у дома ни има мъртвец, сякаш е баща ми, хората идват да се простят, с цветя, а аз стоя настрана и се чувствам много странно, както си и беше едно време, през далечната 1992 година, когато баща ми умря. Друго от съня не си спомням, но имам чувството, че той беше много дълъг. Спомням си обаче чувството, с което се събудих: душата на баща ми сякаш ме призовава да ида, да закарам паметника по-скоро! Впрочем, не съм ходил на гроба му от няколко години, нищо чудно и затова по време на съня се чувствах така гузно. И ето, след този сън нямам друг избор: след малко слизам да приготвя колата за път и тръгвам.
Ще каже някой: браво бе, чак сега, 19 години след смъртта на баща си се сетил да му туриш паметник! Как не те е срам? Я виж хората какви паметници издигат на скъпите си покойници, а ти - един изкривен дървен кръст години наред да стои така, крайно бедняшки, на гроба! И какво да отговоря на такъв: прав е, срам ме е, грозно е, че едва сега поръчах паметника. Даже майсторът на паметници като му казах годината на смъртта сякаш се сепна, попита още веднъж дали правилно е разбрал, а пък аз се засрамих, че толкова отдавна е починал баща ми, а пък едва сега съм се сетил да му правя паметник.
Баща ми умря през есента на 1992 година. Почти никога не съм писал за него: той беше много скромен и добър човек. Изключително добър, честен човек, мръсник този човек просто не можеше да бъде. И беше "широка душа", понасяше сякаш на шега трудностите, а той в живота си много се е мъчил. И много е работил. Беше "частник", строител, строеше къщи на хората, през лятото работи, през зимата стои в къщи и гледа животните: овце, кози. И си го спомням как зимно време стои до печката, люпи семки или пече картофи във фурната, и гледа през прозореца кога ще се пукне пролетта за да тръгне да практикува занаята си. Властниците не гледаха добро на такива като него, защото беше напуснал ТКЗС-то и се изявяваше като "частник", сиреч, за нещо като егоист-безделник или "тунеядец". Бащата на баща ми, дядо ми, също е бил такъв, бил е тухлар, правил е цял живот тухли. Когато е бил младеж, станал "социалист", има книги, в които пише, че участвал в първите конгреси като делегат на БРСДП, с Димитър Благоев се е знаел и пр.
През т.н. "Септемврийско въстание" е имал неблагоразумието да участва, и то на най-предно място, бил е комендант на Долна баня, а след като идва войската, го хванали с другарите му, карали ги даже до "Черната скала" в Чамкория, за да ги бутнат оттам, ама не го сторили, всичко е било изглежда заради страха, даже баща ми твърдеше, че някакъв роднина на дядо ми, съдия от Самоков, като дошъл с файтон на "екзекуцията", като видял родственика му, рекъл: "Тоя настрана, него няма да бутате!", а пък дядото се изпъчил и рекъл: "Не, или всичките няма да бутате, или и мене с тях от скалата!". Та всичко им се разминало само с малко пердах, и платили глоба, и пуснали "революционерите" по живо, по здраво.
Комунистите, властта след 9-ти почитали дядо ми, карали го да стои на трибуните като "ветеран", но мисълта ми, заради която разказвам това, е, че баща ми, пък и братята му, изобщо не бяха мръсници, та да се наврат в партията и да се облагодетелстват; напротив, цял живот си бяха "бачкатори", майстори-строители, правеха къщи на хората. А пък властниците са ги възприемали като глупаци, щото друг на тяхно място с такава биография на баща си ще направи шеметна кариера. Но баща ми си живя скромно, неалчно, честно; по едно време се разболя, доста години беше инвалид, получаваше мизерна пенсийка, и почина на 58 години; а на младини е бил здравеняк, но ето че здравето му е отишло по дяволите.
Искаше ми се да напиша само няколко думи за баща ми, а се отклоних. Ще кажа още малко. Като падна комунизма през 1989 година (както си мислехме тогава, комунизма сякаш умря, ала той възкръсна, и ето, толкова години вече, като вампир ни пие кръвчицата, а пък ние не намираме смелост да забием дървен кол в гърдите му и да се отървем от тая напаст!), спомням си, баща ми много се радваше, ходеше на митингите, подкрепяше ме, когато станах кмет (временен) на градчето, на Долна баня, било е юни-октомври 1991 година. Когато провителството на СДС върна земята, баща ми също много се радваше, спомням си колко щастлив беше като докарахме с каруца няколко овце "дялов капитал" от разтуреното ТКЗС, разказваше как разбойниците им взели добитъка едно време, а ето че настъпи, макар и късно, справедливост. А на следващата есен баща ми почина. Поне доживя, тъй да се рече, "края" на комунизма, и си отиде с пълна душа, щото той, горкият, силно обичаше свободата; от него съм наследил, изглежда, тази склонност, Бог да го прости!
А пък после, пред годините на кризи и кошмари, които ни устроиха другарите-ченгета, стана така трудно, че едва оцеляхме, годините се изтърколиха; и ето, едва в 2011 година ще туряме паметник на баща ми. Но ми се струва, че тия, външните паметници, са само за пред хората, колкото да се покажеш за незнам какъв си, но истинският паметник на един достойно живял човек е там, вътре, в сърцето на ония, които го помнят с добро...
Хайде, ще привършвам писането, за да заминавам. Исках за друго да пиша тази сутрин, именно за това как "бат ви Бойко", изглежда, окончателно, клекна пред руския натиск и обещава да строи АЕЦ "Белене", ама нямам време за това; ще го сторя тия дни, а сега ще дам само линк към интервю на Мартин Димитров, чиято позиция за "Белене" изцяло споделям. Хайде чао и лек ден!
И не забравяйте, днес е Задушница, поменете с добро душите на вашите близки, които вече не са в този, а са се преселили в един по-добър свят. Светът, където е родината на душите ни, светът на духа сам по себе си, Божието царство на вечността...
петък, 25 февруари 2011 г.
Кратко размишление за възвишения духовен смисъл на автентичната политика
Блогърът и млад политик от ДСБ Радан Кънев е написал интересен текст под заглавието Накъде се е запътил "Европейският Лазар"?, в който пише:"The European Lazarus" се нарича главата в бележитата книга Modern times (у нас - "Съвременността") на британския консервативен историк и публицист Пол Джонсън, посветена на възраждането на Западна Европа от пепелищата (не, не е клише, буквално вярно е) на Втората световна.
Джонсън винаги е застъпвал тезата, че няма историческа предопределеност, а историята, в своите възходи и падения, се движи от личности, идеи и ценности. Затова и главата "Европейският Лазар" не е посветена толкова на плана "Маршал", колкото на политиката, идеите и ценностите, и в голяма степен - на личните качества на няколко велики политически водачи. Посветена е най-вече на Конрад Аденауер, Робер Шуман и Алчиде де Гаспери - "бащите" на модерната християндемокрация, на съвременната европейска десница и на европейската интеграция.
Лидерите на европейската християндемокрация вярват, че разрушеният континент може да се изправи не просто с финансова помощ, но преди всичко чрез ценностно възраждане, отхвърляне на етническите вражди, националните конфликти и класовите борби. Чрез отхвърляне на всяко насилие в политиката, на всички идеологии и теории на омразата, на тоталитарния държавен модел, за сметка на възстановяване на христипянската представа за ценността и достойнството на отделната човешка личност.
И са успели. Поне... временно.
Днес наследникът на де Гаспери, под благодушния поглед на няколко десетки бюрократи, наричащи себе си "християндемократи", не, пардон, "представители на Европейската християндемокрация", изразява практически безрезервната си подкрепа за един вманиачен диктатор, който организира клане на собствения си народ в името на всичко, което бащите на днешна Европа отхвърлиха: тоталитарна държавност; политическа диктатура и тирания; класови и националистически идеологии; пълно потъпкване на универсалните, политически и стопански права на отделните граждани.
Дотук е цитата от текста на Р.Кънев. А наследникът на де Гаспери, нееднократно шокирал европейската общественост със странните си политически и еротични приятелства и пристрастия, е, разбира се, сегашният италиански премиер Силвио Берлускони. Който е живо олицетворение на пълната противоположност на християн-демократическия политически морал. Което говори за страшно израждане на тия политици, които имат дързостта да се определят за "християнски", без изобщо да си дават сметка какво е християнското в автентичния смисъл на тази дума.Искам в тази връзка да направя кратък коментар. Берлускони - а у нас си имаме точно негово подобие, имам предвид премиера Б.Борисов - е безскрупулен политически въжеиграч, за който такива неща като ценности, идеали, морал, духовни качества и пр. са нещо като "терра инкогнита", са нещо неприсъщо, нещо, което той е неспособен да проумее, камо ли пък да почувства, да ги носи в сърцето си. Такива са способни да опошлят всичко по-възвишено, дори и възвишения смисъл на самата политика, и тъкмо затова, че за тях интересите и сметките - материалните, свързаните с материалното - са водещото, са принцип на тяхното мислене и поведение. Всичко онова, което не се вмества в тясната им "прагматично-популистична" сфера е непонятно, а пък как точно такъв да си даде сметка, че независимо от всичко и в крайна сметка тъкмо идеално-духовното, т.е. презираните от тях ценности, е предопределено да възтържествува, да удържи триумфална победа над прозаичната и вулгарна сфера на чисто материалния интерес.
На такива политици, пък и на "обикновени граждани", които не са способни да осмислят реалната ситуация на отношението материално-духовно (пък и телесно-личностно, защо не!) в живота ни, ги съветвам все пак да се опитат да си представят, че материалният интерес, свързан с парите, славата, властта и пр., колкото и да им се вижда величествен и доминиращ в нашия свят, все пак е едно нищо, сравнен с вечното превъзходство на духовното, на възвишеното, на идеалното дори и в този наш тукашен живот.
Защото, да ви помогна малко да проумеете що казвам, драги ми самозабравили се и упоени от наркотика на властта г-да Берлускони и Борисов (казвам го не толкова на тях самите, а най-вече и на безчетната свита от техни почитатели и обожатели) нима можете да си купите с пари било любов, било щастие, било нравствена чистота, било личностно превъзходство, било пък, представете си, нима можете да си купите с пари и власт, да речем, безсмъртие, или пък благоразположението и милостта на самия Бог?!
Разбира се, материалистът и безскрупулният шарлатанин и спекулант с духовното, с християнските ценности и пр., като прочете горното, ще се усмихне гадничко с усмивка на презрение и дори на снизхождение. Аз пък го пиша това и ще го сложа като коментар тъкмо в блога на младия десен и християнски политик Радан Кънев тъкмо за се опитам да предпазя - него и политиците около него, на които, поради нямането на нещо по-добро, съм принуден да симпатизирам - от упойването с така хубаво миришещия и размекващ душата тамян на славата и на властта, защото всеки политик, така или иначе, е постоянно изкушен и съблазнен да забрави в един момент дълбоките нравствено-духовни и ценностни основания на това, което наричаме политика, и да се отдаде на съблазните на външното, което е предпоставка за неговия личностен банкрут, е предпоставка за нравствената му гибел.А пък ония, които устоят и не изневерят на духовните и ценностни предпоставки, придаващи на политиката нейния дълбок смисъл, те не само ще спасят душите си, но и имат шанса да влязат сред творците на човешката история, автентичното царство на истината и свободата. Където безскрупулните аморални играчи и спекуланти като Берлускони и Борисов, простете, никога няма да припарят, щото са чужди на онова, което я оживотворява и придава смисъла й, именно са чужди на нейния дух и патос.
четвъртък, 24 февруари 2011 г.
"Българските" комунисто-социалисто-комуноиди почетоха Деня на съветското си отечество и на неговата Червена армия
Иво Инджев е написал текст под заглавие Почистиха паметника на отечеството си сред лъжи и закачки, в който анализира многозначителна публикация във в-к ДУМА, изобилстваща от комунистически лъжи, усуквания, изращения на истината, словоблудства и пр.; ето го този текст, който благодарение на г-н Инджев видях, иначе никога нямаше да разбера за него, щото до ДУМА не съм се докосвал от много години вече, за да не си хабя напразно нервите; та ето какво пишат уважаемите таваришчи:Почетоха Деня на защитниците на отечеството
Павлета Ветева
Денят на защитниците на отечеството (кое отечество бе, комунистически тикви?!, б.м., А.Г., обещавам, че ще се въздържам нататък от реплики!) бе отбелязан в София вчера. На митинг-концерт пред Паметника на Съветската армия се събраха стотици, които отдадоха почит на руските войници, нанесли съкрушителния удар срещу хитлеристка Германия.
Сергей Фошкин от посолството на Руската федерация изрази удоволетворение от добрите взаимоотношения между двата народа. Той не пропусна да отбележи, че наличието на паметника на Съветската армия в центъра на София е символ на нашето минало. Това е пореден знак, че двата народа няма да забравят своята дружба и ще поддържат добри взаимоотношения, каза дипломатът.
Грета Ганчева, хорът при Съюза на офицерите и сержантите от запаса и мъжкият фолклорен състав от Велинград се грижеха за тонуса на събралите се. По време на честването вървеше и подписка против унищожаването и преместването на руските паметници у нас. Основен акцент бе изразяването на протест срещу събарянето на Паметника на Съветската армия в София.
Сред организаторите на събитието бяха Българският антифашистки съюз, Националното движение „Русофили“, българо-руската търговска палата и др.“
Та това пишат патетичните душевно-извратени таваришчи; ето как започва коментара на Инджев, който иначе можете да дочетете сами в блога му:
Забележително е как с толкова малко думи в. “Дума” е в състояние да изгради истински монумент на лъжовното слово. Малка пластика на голямата лъжовност! Постигнали са невероятното: с пестеливи средства, без да пестят глупостите, са смесили лъжите и абсолютните истини по изключително успешен, взаимно допълващ се начин, тъй като истините идеално допълват лъжите.
Моя милост като прочете тази публикация, не се въздържа да не възкликне и да напише поне ето тия думи, за да изрази задушаващата ме емоция:
Горките предатели на българския национален интерес, горките уж „български“ поклоници на своето „съветско отечество“, до какви умилителни и смехотворни словесни салтоморталета са принудени да прибягват за да представят в що-годе примлив вид душевната си низост!Комунизмът израсна от купища лъжи, подкрепяше се през цялата си история от цели планини от лъжи, при него лъжливостта разцъфтя в най-пищни и ярки цветове, накрая, даже и в агонията си, комунистическата ненормалност продължава, подобно на вампир, да се упойва от кръвта, от соковете на неувяхващата лъжа.
Затова не се чудете защо първият лъжльо на республиката ни Гоце Перванавий, като примерен комунист, не може да отвори устата си без от нея да потече мръсен поток от лъжи: лъжата е първичната субстанциална основа на комунизма, жизненият модус на неговото битие.
Но истината е безпощадна към комунистическата душевна патология - защото е подобна на отрова, защото е убийствена към чудовищната лъжливост на комунизма, на комунистите и на комуноидите!
Боян Пенев: Нашата интелигенция (фрагменти)
НАШАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ (фрагменти)
Боян Пенев
1.
Не се е още оформила и няма история.
Условията, при които се създава, не са завидни. На всяка стъпка трябва да се бори с пречки. Ако един ден закрепне и стане действителна сила, тя ще разреши своите задачи и - не се съмнявам - ще извърши истински подвиг в духовния живот на тая страна. Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато поискаме да доловим някаква строга определеност, всичко рухва в безформеност. Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.
Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо - пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение - и не науката ни е виновна за това - българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно - нашият писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на неговото вдъхновение.
Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре - и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува. (ОЩЕ >>>>>)
За вечния и новия човек (Николай Бердяев)
За вечния и новия човекНиколай Бердяев
Най-важният въпрос за нас е въпросът за човека. Всичко започва от него и свършва с него. Говори се за появата на нов човек. Търсят новия човек. И това не е ново, то се е случвало често. Безспорно е, че човекът се намира в процес на развитие или на регерес, той не е неподвижен. Може да се говори за новия технически човек, за фашисткия човек, за съветския или комунистически човек. Също така е ставвало дума за католическия или протестантския човек, за ренесансовия или романтичния човек.
На човешкия тип могат да бъдат дадени много определения, но човекът се променя много по-малко, отколкото изглежда по външността и жестовете му; често той е сменял само дрехите си, в един период от живота си е обличал дрехата на революционер, в друг - на реакционер; той може да бъде класик и може да бъде романтик, без да е нито едното, нито другото в същината си. Идеята за новия човек, за новия Адам, за новото раждане е християнска идея, античният свят не я е познавал.
На предхристиянския свят тази идея му е позната под формата на изхвърляне навън, на повърхността. Някога появата на възможност за осъзнаване на греха, покаянието са били по същество поява на действително нов човек. Днес отново е изгубена способността за покаяние. Промяната на социалното положение, когато богатият става беден или бедният - богат, само по себе си не прави човека по-различен. Човекът може да се подобрява или да се влошава в рамките на своя тип, но това не създава новия човек. Трябва да кажа, че дори най-радикалните политически революции сравнително малко променят човека. (ОЩЕ >>>>>)
Да си спомним жертвите на национал-социализма
Да помним - за да не се повтори!27 януари е обявен за Международен възпоменателен ден на Холокоста от Европейския съюз и от Обединените нации.
На 29 януари учениците от БУ "Нов Живот" в гр. Чикаго разгледаха материали от събития, възпоменаващи Холокоста и подкрепящи борбата срещу антисемитизма.
През периода от 30 Януари 1933 г. (когато Хитлер става канцлер на Германия) до 8 май 1945 (края на войната) жертви от Холокооста са били хора с хомосексуална ориентация, политически противници, цигани, инвалиди, славяни, военнопленици. По различни оценки жертвите на холокоста са между 9 и 26 млн. души, като евреите са около 6 млн., живеещи в 21 европейски страни, подложени на систематична анихилация. Двама от всеки 3-ма евреи живеещи в Европа са били убити от нацистите. Общият брой на жертвите е 6 млн., в това число 1.5 млн. еврейски деца.
250 хил са оцелелите от ужасите на Холокоста, които в момента живеят в Израел.
Като съвременни българи и наследници на добрата традиция и на етническа толерантност, учениците в БУ „Нов Живот” изразиха своето съпричастие и се идентифицираха със скръбта на еврейския народ и всички онези народи, които са дали тежки загуби и жертви по времето на Холокоста. Макар и тук в Америка ние знаем, че евреите, които живееха в България, избегнаха смъртта в газовите камери и концентрационните лагери, но осъзнаваме, че те със сигурност не са били пощадени от отхвърлянето, страха, омразата, унижението и страданията, преживени по онова време. Кулминацията на жестокостите на нацистите са били в Освиенцим, мястото, станало символ едновременно на абсолютното зло и на абсолютния кураж. Разбрахме за ужасите. на Втората световна война в Краков и в Париж.
Концлагерът Заксенхаузен – геометрически проверен образец на фабрика за унищожаване: лагерна болница, където извършвали опити с хората, газови камери, крематориум, имало е даже специален бункер за автоматизиране на разстрела – в тила. През Заксенхаузен са преминали почти четвърт милион души.В зазоряващия се здрач на зимния студен 21 април 1945 година от плаца на концлагера Заксенхаузен в колони от по 500 човека под охраната на СС на запад се отправили повече от 30 хиляди затворници с пеши марш, който влязъл в историята като „марш на смъртта”. Няколко хиляди загинали по пътя от студ и изтощение. Тези, които изоставали, бивали разстрелвани от охраната. Няколко хиляди от най-различни народности: евреи и цигани от различни страни на Европа, съветски военнопленници, немци, осъдени като противници на режима – последните жертви на нацизма.
Когато на следващия ден съветските войници влезли в Заксенхаузен, малцина могли да излязат да посрещнат освободителите. Останалите в бараките три хиляди пленници били толкова измъчени, че конвоят просто ги захвърлил тук.
В бившата лагерна пералня сега е създадено нещо като актова зала. В нея отделно си припомнят за тези немци, които отказвали да воюват за нацистите: дезертьори и предатели. 30 хиляди смъртни присъди на свои войници е внесъл в съда Вермахта. За Людвиг Бауман напускането на фронта завършило в лагера и камерата за измъчване.
„Десет месеца аз прекарах в камерата на смъртниците, с белезници на ръцете и краката. Измъчваха ме, окачаха ме на стълб, заради това, че не издавах своите другари, които ме укриха. Всеки път, когато се сменяше охраната, аз си мислех: сега или ще ме пуснат, или ще ме убият” - разказва бившият затворник.
„Освободиха ме войниците от Червената армия. За мен това беше спасение. Тогава аз си мислех: на мене те ще си отмъстят за всичко, което немците сътвориха в тяхната страна. Но те се отнесоха към мен човешки” - казва Людвиг Бауман.
Вратата с надпис „Работата ви прави свободни” води към гарата, на името на която е наречен лагерът. На перона някога един след друг пристигали препълнени влакове, в лагера довеждали евреи от цяла Европа, Заксенхаузен бил последният пункт по пътя от Освиенцим.На 27 януари – денят, когато съветските войници през 1945 година отворили вратата на лагера, името на който по немски е Аушвиц, по полски – Освиенцим, станал синоним на най-страшното престъпление в цялата човешка история, сега е Международен ден на паметта за жертвите от нацизма. До отварянето на вратата на Заксенхаузен тогава оставали още 84 дни.
Да, светът и ние ще си спомняме жертвите на нацизма! Да помним, за да не се повтори!
Хриска Перфанова
БУ "Нов Живот", гр. Чикаго, САЩ
Доброто и щастието вървят ръка за ръка
Какво добро направих през 2010 година?Що е добро? На пръв поглед лесен въпрос, но ако се замислим ще видим какво богато съдържание крие тази дума.
Често се питам що е добро? Дойде ми наум да разтворя Мъдрата книга и тогава попаднах на следните цитати: ”Научете се да струвате добро” – Исая 1:19; „Слава и почест и мир на всеки, който върши добро.” – Римляни 2:10; „Винаги се стремете към това, което е добро” – Солунци 5:15; „И ако правите добро само на онези, които на вас правят добро, каква благодарност ви се пада” – Лука 6:13; „И така, ако някой знае да прави добро и не го прави, за него това е грях” – Яков 4:17
Следователно добро е всичко онова, което ни прави щастливи и спокойни. Наистина доброто и щастието вървят ръка за ръка.
Веднаж се разхождах с дъщеря си. Разминахме се с един човек. По всичко личеше, че е бездомник. Изведнъж моето дете се спря и започна да се моли за него, без дори да го познава. Това ме направи щастлива и спокойна, защото разбрах, че в малкото сърчице на дъщеря ми Бог беше вложил нещо „голямо”. (ОЩЕ >>>>>)
сряда, 23 февруари 2011 г.
Книгата на Дж.Гатоу "Оръжия за масово обезличаване"
От няколко дни в свободното си време чета книгата на Джон Гатоу ОРЪЖИЯ ЗА МАСОВО ОБЕЗЛИЧАВАНЕ, издадена наскоро от издателство ИЗТОК-ЗАПАД. От същия автор в същото издателство малко по-рано излезе друга негова книга с така изразителното заглавие ЗАТЪПЯВАНЕ - скритата цел на държавното образование, от която публикувах един откъс, а също и анотация. И двете книги заслужават по-пълно представяне, ще го направя съвсем скоро, само да дочета последната му книга.А сега искам да ви съобщя една натрапчива, дори досадна мисъл, която се върти в съзнанието ми докато четох и предишната, пък и тази книга на Гатоу. Той пише за крайно обезпокоителни тенденции в масовото държавно образование в САЩ, една твърде индивидуалистична и свободолюбива нация - каквото и да говорят левичарите-конспирациолози. И се питам, щом като такива неща са се проявили дори в образованието на САЩ, страна, която не само не познава комунизма, но и е органично нетърпима към него, то тогава какво ли може да се каже за българското образование, което не само че преживя най-бруталната инвазия на комунизма спрямо личността, но и е построено на основи и според принципи, пряко произтичащи от комунистическата нетърпимост както спрямо суверената личност, така и срещу свободата - първото условия на автентичното човешко съществуване. Представете си в такъв случай до каква степен пък обезличностява и дори поругава човешките същества нашето нереформирано, неосвободило се от игото на комунизма образование, щом като дори и в образованието на САЩ, една свободна и непознаваща комунизма страна, има такива обезпокоителни тенденции, за които пише Дж. Гатоу.
Американското образование, независимо от тенденциите, за които пише Гатоу, все пак подготвя за живота едни адаптивни и работещи за успеха си индивиди, за които свободата си остава водеща ценност; ако не беше така, то тогава как да си обясним, че американското образование все пак подготвя специалисти за най-развитата икономика на най-богата страна в света. Какво обаче да кажем в такъв случай за българското образование, устроено така, че неминуемо и най-ефективно пропилява личностния ресурс на най-бедната нация в Европейския съюз, която обаче съвсем не е обезпокоена от случващото се, именно от агонията на едно изцяло неадекватно на нуждите на нашето време образование, каквото е нашето, каквото е българското образование.
Гатоу по един най-убедителен начин представя дефектите и недъзите на американското масово и държавно образование - и неговият анализ е прекрасно въведение за ония, които искат да проумеят на какво по-точно се дължи агонията на нашето образование. Просто онова, за което бие камбаната Гатоу, трябва да се въздигне поне на 10-та степен, за да си представим по-релефно за какво става дума - когато искаме да проумеем гибелните дефекти на образователната система у нас. В този смисъл книгата на Гатоу е твърде полезно четиво, явяващо се силен подтик най-вече за ония, които съвсем не си дават сметка за пороците на нашето в корена си сгрешено образование.
За мен лично, като автор на книгата ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, беше приятно да установя, че идеите на Гатоу прекрасно се свързват с моите тези и констатации, което е косвено доказателство за тяхната истинност. Впрочем, днес получих новия брой на списание Организация и управление на училището и детската градина, в който е публикуван обширен откъс от тази моя книга, която до този момент, разбира се, все още не е излязла от печат - понеже е твърде опасна за системата книга.
Прочее, битката за същностна промяна в българското образование тепърва предстои. За избухването на тази битка книгите на Гатоу могат да изиграят ролята на нещо като детонатор. В този смисъл издаването им в този момент е не само навременно, но и симптоматично.
Гадна, подла, идиотска българска атмосфера, която може да обезкуражи всеки, дори и най-ентусиазирания
През миналата седмица бях в София. Отидох най-напред на книжната борса, където съм оставил за разпространение книжките на списание ИДЕИ (и всичките ми книги са също там). Оказа се, че за 3 месеца от излизането на последната книжка на борсата са продадени само 3 (три) книжки на списанието, което е катастрофа. Отчаян съм до крайна степен, понеже поради негласния бойкот от страна на книжарите срещу списание ИДЕИ то по никой начин не може да стигне до читателите си. Масовият книжар-печалбар у нас е решил, че българинът няма нужда от идеи и по тази причина го цензурира от всяко издание, които има нещо общо с тях, особено пък от списание, носещо името ИДЕИ. Това е положението.Тази нощ преди лягане отново се сетих за това и поради огромното напрежение не можах да заспя. С часове се въртях в леглото, имам чувството, че от обидата и напрежението ще ме хване някой рак; никога не съм се чувствал толкова отчаян. Сега ставам и започвам да мисля, да търся някакъв изход от крайно тежката ситуация.
Понеже оня ден на протеста един човек ми каза, че в-к АНТИ (на който години наред съм сътрудничил) е престанал да съществува и на негово място се е появило списание със същото име (този човек се оказа негов разпространител). Той именно ми продаде списанието и ми каза, че били решили да го разпространяват по този начин, от човек на човек, без да ползват услугите на разпространителите, тъй като тези последните били поставили варварски условия (отстъпка 50%). Ние пък от ИДЕИ даже изобщо не можахме да уговорим някой разпространител да вземе списанието, което ме навежда на мисълта, че тябва да изнамерим друг, необичаен начин за да стигнем до читателите си. Да се разпространява списанието от ръка на ръка, в отделните градове, чрез хора, които са се съгласили да работят за него (на такива хора съм готов да дам 50% остъпка от цената), един вариант, който обмислям през последните дни. Ако някой, било студент, било пенсионер, било какъвто и да е, желае да разпространява списанието по този начин, нека да заяви, още днес мога да му изпратя книжките. Но имам чувството, че едва ли някой ще се захване с такава твърде благородна за нашите условия задача.
А иначе ми се мержелее една такава прекрасна идея: да се образува около списание ИДЕИ нещо като "интелектуален кръжец", подобен на оня, които някога е съществувал около списание МИСЪЛ на д-р Кръстев. Но къде ти да се случи такова нещо сега у нас, 100 години по-късно?! Ако обаче някой желае да се включи в един такъв хипотетичен кръг, да заповяда, да изяви желанието си. Макар че у нас и духовните хора са отчуждени до крайна степен, никой никому няма доверие, а и всеки, изглежда, се мисли за толкова велик, сякаш светът се върти около него. По тази причина именно разпиляваме и това малко, което имаме. Разпиляваме всичко стойностно и истинско, що имаме. Остава и устоява само боклука, а най-отгоре е (ОЩЕ >>>>>)
вторник, 22 февруари 2011 г.
Ако Западът продължи да гледа подло и безучастно как Кадафи избива демонстрантите, ще плати скъпо за малодушието си!
Либия е в центъра на вниманието на световното обществено мнение. Тази сутрин чета невероятна информация: Бойни самолети обстрелват протестиращите в Триполи. Ето какво пише там:Военни самолети и хеликоптери са стреляли днес с бойни муниции срещу протестиращите против правителството в Триполи и различни райони около града, съобщи телевизия "Ал Джазира", цитирана от ИТАР-ТАСС и Ройтерс. Според телевизията въздушните удари са били "на всеки 20 минути" и при тях са загинали най-малко 250 души. Телефонните връзки в либийската столица са прекъснати. Либиецът Сула ал Балаази, представил се пред телевизията като опозиционен активист, казал по телефона, че бойни самолети са бомбардирали някои места в Триполи. Очевидецът заявил, че се обажда от предградие на либийската столица.
Столицата на Либия е в обсадно положение. По улиците се движат банди наемници, които стрелят по местните жители. Поддръжниците на режима на Кадафи нахлуват в болници и нападат лекари и ранени. В града има остър недостиг на лекарства и хранителни продукти. Започнали са прекъсвания в електрозахранването. Преди това се появиха съобщения, че либийските ВВС са атакували армейската база в Бенгази, която е превзета от демонстранти...
Влиятелният ислямски проповедник Юсеф ал Кардауи отправи призив към либийските войници да убият Муамар Кадафи след като либийските сили за сигурност избиха стотици протестиращи, предаде ДПА.
"Издавам фетва Кадафи да бъде убит. Всеки войник, всеки човек, който може да го убие, трябва да го стори, за да отърве Либия от това зло", каза проповедникът пред телевизия "Ал Джазира". Той прикани либийските посланици да се разграничат от режима.
Юсеф ал Кардауи е влиятелен катарски богослов от египетски произход, който оглавява Световния съюз на ислямските учени. 85-годишният проповедник неотдавна се върна в родината си след дългогодишно изгнание в Катар.
Междувременно два либийски изтребителя кацнаха неочаквано в Малта и военни източници казаха, че поне единият пилотите им е поискал политическо убежище, предаде АП. Те дезертирали, след като отказали да стрелят по демонстранти в Бенгази, предаде АФП.
И така нататък; ситуацията е сериозна. Никой не е очаквал, че такива събития, и то тъкмо в Либия, са възможни, имам предвид отприщването на масова народна съпротива срещу диктатора Кадафи. Светът обаче немее от изненада, не по-малко объркани са дипломатите от западните сили и политическия елит в Европа и Америка. Не знаят какво следва да се направи в такава сложна ситуация когато народът бива избиван от един бесен диктатор; не знаят, защото се оказва, колкото и да е парадоксално това, че статуквото, че измамното спокойствие на диктатурата, е някак си по-изгодно за Запада от неизвестностите на едно неясно бъдеще. И нима западните демокрации ще гледат безучастно как един диктатор избива със самолети демонстрантите в либийската столица? Нима няма да реагират някак си, и то в решаващите моменти, та да спечелят признателността и благоразположението на протестиращите, на борещите се, както и да го погледнем, за свобода, за човешки права, за демокрация - все ценности на сега смутено стоящия и гледащия в безсилие Запад?!
Ето как Западът се отказва от възможността да повлияе на бъдещото развитие на събитията с тази своя страхлива и пресметлива пасивност. Ако се намеси и помогне да се спре геноцида, разбира се, че ще получи благодарността на опозицията, което ще парира антизападните и особено антиамериканските настроения в арабския свят. Ако обаче Западът не си мръдне пръста и не помогне, тия настроения ще ескалират, а това е предпоставка за крайно неблагоприятно за световните работи развитие на нещата в целия арабски свят.
Но ето че сега имаме най-слабия и мекушав президент на САЩ, неспособен за бързи реакции; а пък старата либерална Европа, разбира се, безкрайно ще мисли преди да направи нещичко, и ще го направи когато е късно, прекалено късно. И какво тогава да говорим за "вечните ценности", за "хуманизма", за западното "свободолюбие" - нима всичко с тия ценности е било лицемерие, е фалш? Щото в действия се потвърждава истинската привързаност към дадени ценности, а не в безволното стоене със скръстени ръце!Западът трябва да направи в тази ситуация следното: да призове диктатора незабавно да се оттегли, та да бъде предотвратено насилието и да бъдат избегнати по-нататъшните кръвопролития. Западът трябва да покаже симпатията си и да насърчи борците за свобода в Либия, жертващи живота си за ония универсални ценности на човечеството, на които Западът беше уж пазител. Арабският свят показа, че иска свобода и демокрация - нима не е подло в тази ситуация свободният и демократичен Запад да гледа безучастно и високомерно, вместо да подкрепи идейните си приятели в Либия?
Крайно подло е в тази ситуация да се мълчи - когато един диктатор, заради властта, избива народа, когато праща бандити и военни самолети срещу демонстрантите. Тая подлост, това малодушие на Запада ще бъде заплатено скъпо и прескъпо. Защото ако Западът твърдо и безусловно не вземе страна в събитията, именно страната на демонстриращите, ако проспи решаващия момент, то с това ще допусне Либия да бъде овладяна от ислямистите, от враговете на същия този Запад. Ето как малодушието и глупостта ще бъдат наказани и платени скъпо-прескъпо.
Ще ги платим пак ние, хората, гражданите, народите, защото в глобалното световно село сме така обвързани и зависими, че това, което става и на другия край на света не просто ни касае, но и ни касае пряко и съдбовно. Нима дори и това не се осъзнава достатъчно ясно от самодоволния Запад?!
понеделник, 21 февруари 2011 г.
Крещяща безотговорност спрямо образованието на младите
Препубликувано от: Писмо до издателство "Педагог 6"Публикувам това мое писмо до издателство "Педагог 6" поради притесненията, които са ме обхванали във връзка с незаинтересоваността на българските политици и общественици към съдбата на младото поколение. Никой почитан общественик в България не се интересува от учебниците и помагалата, от които се учат ученици и студенти. Всичките тези пособия обещаващи бъдещ успех на учащите се, са твърде различни и често пъти грешни. Единственото, което ги обединява, е невежеството и безхаберието на автори и издатели.
Ако това мое малко откритие не бъде представено на широката публика има риск проблемите засягащи морала и образованието на младото поколение да тънат в забрава и да не се постигне никакво развитие в тяхното разрешаване, единствено биха се задълбочили все повече.
Тук е момента да отправя личния си апел към министъра на образованието, младежта и науката: Министър Игнатов времето минава а промяна не се наблюдава, сега е моментът да отворите очите и съзнанието си за огромните проблеми в нашето образование, и да не отлагате повече реформите.
Ето и въпросното писмо:
Уважаемо издателство "Педагог 6", задавам Ви въпрос относно помагалото "Матурата по предметен цикъл философия лесна и успешна" издадено през 2010 г. дело на авторският колектив: Галя Герчева-Несторова, Мартин Джуров, Райна Димитрова, Бойчо Бойчев, редактор Светла Луизова, Коректор Ани Гешова. Питам Ви установили ли сте някакви грешки в отговорите на въпросите и дали всички въпроси са коректно зададени и какво образование имат авторите. Грубите грешки в отговорите са видими в раздел психология. Ето няколко примера: (ОЩЕ >>>>>)
(ЗАБЕЛЕЖКА: Присъединявам се към това писмо на ученика Добрин Добрев до издателството и си запазвам правото отделно да напиша по крещящия по безотговорността си случай с издаването на едно такова помагало, което съвсем излишно депресира учениците, които са решили да се явяват на матура по философия.)
Как да се предпазим от духовна смърт?
От известно време съзнанието ми занимават два въпроса. Единият го формулирах по повод на един конкретен казус и под формата на изследване; той звучи така: "Възможен ли е идеализъм у нас?". Вторият пък го предложи, почти по същото време, един млад читател на блога и на списание ИДЕИ; ето го: "Имаме ли нужда от идеи?". Безспорно е, че двата въпроса са свързани и нещо повече: взаимно се подкрепят и допълват; това важи както за въпросите, така и за отговорите.Искам да поразсъждавам днес по тия два въпроса, като ще започна от този: "Имаме ли нужда от идеи?". Понеже непосредствено се вижда, че неговият отговор ще предопредели отговора на другия въпрос, а именно: "Възможен ли е идеализъм у нас?".
За да отговоря на въпроса за това имаме ли нужда от идеи би следвало, първо, да се опитам понятно да покажа какво, собствено, е идеята и, на второ място, за какво идеята служи, за какво ни е потребна. Общо взето, много често повечето хора не употребяват думата идея в онзи същностен смисъл, който самата дума носи в себе си. Сиреч, схващат я превратно и невярно. Изглежда под идея мнозинството разбира най-вече хрумване за нещо, примерно, имам идея какво да си сготвя за вечеря днес, каква дреха да си купя, какво да подаря на приятелката си и прочие. Дори и по този начин разбирана, сиреч, съвсем огрубено и неточно, оказва се, че без идеи пак не може да съществува човека, а какво ли ще се окаже, ако се доберем до пълния смисъл на тази иначе така възвишена дума? (ОЩЕ >>>>>)
неделя, 20 февруари 2011 г.
За тезата на Хераклит "Всичко тече, всичко се мени"
Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река? Димитър Михалчев
Παντα ρει και ουδεν μενει (Всичко тече, всичко се мени)
Един ревностен читател на „Философски преглед" бе отправил през 1941 г. едно питане до мене:
Хераклит, революционерът на гръцката древност, е поддържал, че всичко тече, всичко се мени. Чел съм някъде: той (или някой от неговата школа) е учел, че човек не може да се окъпе два пъти в една и съща река. Основната му теза донякъде разбирам, но тази последната — негова или на неговите ученици — не ми е ясна. Освен това, не мога да проумея, как е било възможно да се оформи в главата на Хераклит такава мисъл като „всичко тече", когато очевидно хиляди неща не са тъй преходни, както се подразбира от основния възглед на гръцкия мислител. Моля Ви, ако намирате, че е интересно за вашите читатели, разяснете на страниците на списанието смисъла на Хераклитовите твърдения и произхода на неговите смели тези.
На това питане аз отговорих по следния начин:
Хераклит е много странен мислител. Вие го наричате „революционерът на гръцката древност", а той е бил всъщност заклет реакционер, който е ненавиждал народа и народните маси с цялата си душа. Колкото се отнася до тезите „всичко тече" и „невъзможно е да се потопиш два пъти в една и съща река" — които обективно взети, действително крият в себе си една революционна мисъл — както тя, така и твърдението, е че и двете са формулирани от самия Хераклит. Никаква школа той не е създал. Неговото учение не е могло да бъде разбрано в древността и поради туй историята на тогавашното време не познава никакъв популяризатор и разпространител не неговото учение. (ОЩЕ >>>>>)
Службите осъществяват контрол и наблюдение върху всяка сфера на държавния, обществения и дори на духовния живот у нас
Законът (за ДАНС, б.м., А.Г.) прави службата фактически безконтролна и запазва стар модел, който противоречи на демократичните норми, тъй като осъществява тайна власт, паралелна на публичната...... Такава власт неминуемо води до скандали и прави всеки български гражданин потенциален клиент на службите. Преходът ни няма да бъде завършен, ако службите не бъдат реформирани и ефективно контролирани...
Демократичната държава не може да има тайни оръжия. Публичността е нейното явно оръжие и когато ти създаваш нелегални структури, които дублират системата за държавно управление, които дублират включително и политическия живот на тайно ниво, безспорно, че тези две нива – тайното и явното в един момент влизат в конфликт и скандалите са точно продукт на този конфликт. Заради това, аз пак ви казвам, със самочувствие го казвам, тъй като познавам ДС, познавам европейските служби. Нещо повече, ние го направихме, четири години НСС беше изградена изцяло по евроатлантически модел – ограничен брой функции, функции, които... някои функции, които се възлагат от обществото и се контролират от обществото. Само две думи и приключвам – ключов момент е контролът, но ние контрола го разглеждаме като отделен акт, когато нещо се случи...
Когато говорим за контрола, народните представители като представители на този народ със съответните си комисии трябва да определят заплахите, по които работят специалните служби, те трябва да им дават заданието и всяка година да контролират как се изпълнява това задание. Иначе контролът е безсмислен и безумен, не може да стане контрол и аз сега ви казвам, че пред тази система на ДАНС, не е възможно тази служба да бъде контролирана. Тя е нещо повече, тя е неуправляема...
Когато говорим за реформи в службите, първо, трябва да погледнем дали тези функции са променени. Функциите не са променени. И най-важното, което е, че тези функции дават свобода, дават възможност на службите да осъществяват контрол и наблюдение върху всяка сфера на държавния, обществения, а, бих казал, и на духовния живот...
Не става въпрос, че те използват тези възможности, а че законът дава възможност, вместо да ограничава. Този закон не ограничава, той дава максимална степен на свобода на службите. Това е основният проблем.
(Из интервю на ген. Иван Чобанов, директор на НСС до 2007 г., пред пред БНР, източник на текста: Медиапул.бг; Пълният текст на интервюто на ген. Ат.Атанасов и ген. Чобанов четете тук: Атанас Атанасов и Иван Чобанов за скандала с подслушванията и оставката на председателя на ДАНС Цветлин Йовчев)
Димитър Михалчев: За безкрайното съществуване на Вселената
За безкрайното съществуване на Вселената Димитър Михалчев
Заглавието на разглежданата тука тема ни навежда на два главни въпроса:
1. Има ли съществуването на вселената начало и ще има ли то край?
2. Може ли вселената да бъде мислена като ограничена в пространството?
Двете тия питания могат да бъдат обединени в едно: Има ли светът начало и край в пространството и във времето?
Аз прочетох с интерес автореферата на др. Поликаров и се постарах да го разбера. Но има в него някои неща, които се отнасят до естествознанието и които - изповядвам се - не можах навсякъде да схвана. Едно обаче ми стана ясно: в основата на проблемата, която нашият млад философ обсъжда, лежи въпросът за времето и за неговото отношение към света. А тъкмо тази страна на работата, именно онтологическия аспект на проблемата, не е достатъчно разяснен в труда на др. Поликаров. С оглед на това, ще се спра на трите основни понятия, върху които неговата работа почива: вселена, време и пространство.
Явно е, че под думата "вселена" авторът разбира това, което хората наричат "свят". Едно нещо го има "във вселената", това ще рече: "има го в света".
Сетне: съществува ли вселената от вечност и ще дойде ли време, когато тя няма вече да съществува? Тук думите "вселена" и "свят" са равнозначни. (ОЩЕ >>>>>)
Карл Г. Юнг: Модерният човек в търсене на душата си
Модерният човек в търсене на душата сиJUNG C. G.
Стадиите на живота
Разработването на темата за стадиите в човешкото развитие е сложна задача, която включва изграждането на цялостна картина на физическия живот от раждането до смъртта. Настоящето изложение няма за цел да описва нормалните физически събития през различните стадии. Ние ще се ограничим с разглеждането на някои "проблеми", т.е. с нещата, които са трудни, спорни и нееднозначни; или иначе казано с въпросите, които позволяват повече от един отговор като всеки от тях подлежи на съмнение.
физическият живот на цивилизования човек е пълен с проблеми, нещо повече - ние не бихме могли да мислим за него извън термините на проблема. Нашите психични процеси са изградени от множество разсъждения, съмнения и експерименти, всички до един почти изцяло чужди на подсъзнателния, инстинктивен ум на примитивния човек. Именно развитието на съзнанието е в основата на съществуващите проблеми. То е съмнителният дар на цивилизацията. Отвръщането на човека от инстинкта и противопоставянето му на този инстинкт създава съзнанието. Инстиктът е природа и се стреми да увековечи природата. Съзнанието търси единствено култура или нейното отрицание. Дори когато се връщаме обратно към природата по призива на Русо, ние "култивираме" природата. Докато сме потънали в природата, ние сме безсъзнателни и живеем в сигурността на инстинкта, който не знае проблеми. Всичко в нас, което принадлежи на природата е избягало от проблема - неговото име е съмнение, а където има съмнение, там има несигурност и възможност за различни варианти. (ОЩЕ >>>>>)
Всеки човек може да направи поне едно добро дело стига да пожелае...
Току-що отчетох резултатите от "акцията" Възможен ли е изобщо идеализъм у нас? в една не съвсем оптимистична публикация. Сега обаче констатирам, че нещата не са така отчайващи - както може да излезе въз основа на резултатите от упоменатото изследване. Има и обнадеждаващи симптоми.Ето писмото на един млад човек, Dobrin, който, както виждам, е написал следния коментар по повод на разисквания казус:
Познавам се с г-н Грънчаров отскоро, но мога да кажа че с всяка нова среща помежду ни аз оставам с все по-приятни впечатления за него. Той е наистина духовен и изключително благороден човек. Тези мои думи не са ласкателство, а самата истина, всеки имал честта да общува с него ще ги потвърди. Всичко, което прави, е в резултат на неговите чисто духовни пориви и потребности. Казах тези неща за да изразя безусловната си подкрепа към него и за конкретното негово начинание.
Това, което прави, е с цел както той самият се е изразил "да подпомогнете излизането на следващата книжка на списание ИДЕИ", а не поради някаква цел да се замогне. И наистина въпросът е дали е възможен идеализъм в нашата родна страна или не. Според мен това зависи от нас самите, тоест дали ще преодолеем чисто материалните ни, животински егоистични потребности или ще ги надмогнем за да постигнем нещо по-висше.
Разберете всички: както на тялото ни трябват храна и вода така и на духът вътре в нас му трябва нужната енергия, но много по-финна и изискана, която само осъзналите се хора биха могли да усетят. Повярвайте лично от опит ви казвам, че на тялото не му трябва кой знае колко, а само нужното да оцелее. Но духът се нуждае от постоянно нови познания или по-точно мъдрости, ако ли не ги получава, той с всеки изминал ден потъва в грубата материя и всекидневните баналности.
И сега е момента да отправя апел към Вас: не правете като г-н "Анонимен" - вместо да давате да искате да взимате още и още, много е грозно. Гледам че 109 души се смятат за последователи на г-н Грънчаров, включително и аз. Само ние можем да съберем средства за издаването на списанието, от което всички се нуждаем.
Затова направете като мен: вместо пет дни да си хапвате сладко-сладко закуската си откажете се от нея и дарете безвъзмездно поне 10 лв. за издаването на списанието.Така ще надмогнете поне отчасти телесните си нужди и ще дадете пример на другите че сте хора.
И че човек може да направи поне едно добро дело ако желае.
(ЗАБЕЛЕЖКА: Добрин, 11-то класник от едно пловдивско училище, отправяйки този сократовски по дух призив за нравствен подвиг, а именно да се откажете от закуската си за 5 дни и дарете безвъзмездно 10 лв. за издаването на сп. ИДЕИ, дойде при мен и донесе изгладуваната в буквалния смисъл на думата своя лепта за списанието, за което му благодаря. И с това даде пример, че един такъв "нравствен героизъм" е възможен и в днешно време. Дали Добрин ще има обаче някакви последователи? Ще видим. Аз просто искам да се извиня, че толкова често напомням за финансовите проблеми и ви досаждам с молби за помощ, но какво да правя, за книжката, която ще излезе през март, горе-долу намерих пари, но вече подготвям следващата, и по тази причина, знаейки колко трудно става намирането на средства, треперя от страх още отсега за следващата. И затова ви досаждам, за което мoля да ме извините...)
Резултатите от изследването по въпроса "Възможен ли е изобщо идеализъм у нас?"
Преди две седмици предложих провеждането на "акция" за набиране на някакви средства за подпомагане на излизането на следващия брой на списание ИДЕИ, в която написах следното:Ако желаете да подпомогнете излизането на следващата книжка на философското списание ИДЕИ, бихте могли да го направите като си купите една или няколко от изобразените на снимката книги. Себестойността на отделната книга ("брошура") като "книжно тяло" е 3.00 лева. Цената пък, на която можете да си купите съответната книга, определете лично вие, като към тези 3.00 лева добавите толкова, колкото можете да отделите за да помогнете излизането на списание ИДЕИ. Ако желаете да се включите в тази благотворителна инициатива, моля, пишете на следния имейл: angeligdb[at]abv[.]bg. Вашата покупка ще Ви бъде изпратена на пощенския адрес, който посочите.
Ето че дойде време да отчета ефекта, материалният израз на предизвиканата реакция. Ще кажа самата истина: на този призив за проявяване на известно благородство откликнаха цифром и словом 4 (четири) човека, а пък чистата сума, която се събра, е 18.00 (осемнадесет) лева. Колкото са събраните пари, горе-долу толкова са и обещанията да се помогне, но работата спря, както е обичайно из нашите предели, само до обещания.
Това е положението. Няма да коментирам. Явно положението с наличието и неналичието на идеализма - и на идеалисти - у нас е съвем плачевна. Както е плачевна и с останалите по-възвишени каузи у нас. Дали пък няма връзка между двете, т.е. готовността за идеализъм да е по някакъв начин предпоставка за това в какво положение се намират всичките останали български работи? Сигурно има, защото, колкото и да ни е неприятно това, в основата на всичко в този свят стоят някакви идеални, духовни причини, и ония, които подценяват идеалното и духовното, плащат за това цялата цена...
Да допълня и още нещо. Ако някой си спомня, отправих и една персонална покана до блогъра И.Стамболов, ето я: Писмото на един философски просяк до един български гражданин със скъпи слънчеви очила. Писмото отправих на личния имейл на този човек, за да не би да не я забележи. Реакцията му е, както и можеше да се очаква, една: никаква. Сиреч, мълчи, трае си, преструва се, че не я е забелязал.
Както и да е, това си е негова работа. И е съвсем естествена реакция за човек, в чиято ценностна система едни лъскави очила биват поставяни на много по-високо място от такива нищожно нещо като едно философско списание. Затуй мълчи, не друго. Пък и как да покаже, че се е принизил да снизходи от високия си олимпийски пиедестал, че да отговаря на някакви си там нищожества, дето се занимават с глупости като издаването на списание за духовните неща.
Та положението у нас явно е... цветущо. Нещо наистина цъфти, а какво цъфти и какво вехне, оставям да си прецените сами.
Прочее, и днес са нужни орачи и сеячи на народната нива, както и тогава, във времето на Левски
Вече се писа как мина вчерашния протест с искане за достойно място на паметника на Васил Левски в Пловдив - Отзив за гражданската проява с искане паметникът "Альоша" да бъде превърнат в паметник на Левски - но и аз да кажа нещичко.Отидох при паметника на Левски в подножието на Бунарджика час по-рано от обявеното време понеже не знаех кога ще е официалното поднасяне на венци, та бързах да не го пропусна. Обаче когато отидох, венците вече бяха поставени - и възникна въпроса кога е станало това. По-късно се разбра, че предишния ден, на 18-ти, били поднесени венците; изглежда понеже е работен ден, та официалните лица да не си опропастяват уикенда, да си смущават рахатя и да поднасят венци в съботния ден, отреден за почивка и за излежаване.
Когато отидох, около паметника нямаше никой. Това обстоятелство ме подтикна да окача плакатите с кабарчета върху един бор, който се извисяваше досами паметничето. А после застанах встрани и започнах да наблюдавам. Валеше почти пороен дъжд и много рядко някой да минеше из алеите на парка, такива бяха предимно развеждащите кучета, ама те не обръщаха много-много внимание на паметника.
По едно време дойдоха две бабички с цветя. Поднесоха цветята, прекръстиха се и се зачетоха в плакатите, които бях окачил там. Аз стоях на три-четири крачки от тях и наблюдавах реакцията им. Едната бабичка ме попита нещо и започнахме разговор, от който се разбра, че и двете горещо подкрепят махането на Альоша, а пък ако може той да се преобрази по-скоро в паметник на Апостола, това им се виждаше чудесно. Ала у нас най-насъщните работи стават твърде бавно, та затова бабичките смирено въздъхнаха, пожелаха ми успех в начинанието и се оттеглиха с бавни стъпки под чадърите си нататък, в дъжда.
После идваха най-различни хора, но предимно от по-старата генерация. Носеха си цвете, оставяха го, някои се прекръстваха, други пък просто заставаха мирно, а после всеки четеше какво пише на плакатите, заковани на бора. В един момент някакво старче, току-що прочело плакатите, се разкрещя ето така:
- Как не ги е срам! Да посягат на Альоша, дето ни донесе свободата! Безсрамници! Позор било Альоша да е горе, как така да е позор?! А на Левски тука му е мястото, долу, сред народа, защото той е народен човек и всеки го носи в сърцето си. Защо му е нужен по-голям паметник на Левски?!
И така нататък. Произнесе речта си пред неколцината зяпачи и се оттегли. Други пък като прочитаха плакатите, без да кажат нищо, забързано отдалечаваха - сякаш бягайки от огън, от пожар. Една другарка пък като го прочете се обърна към мен и рече:
- Млади човече - погледнах я поласкан, понеже към мен вече комай цели 20 години никой не се беше обръщал така! - това с тия плакати тук да не е някаква провокация?! Дали не трябва да свалим плакатите и да ги унищожим? Как може да пишат такива глупости?!
Аз й отвърнах, че у нас има вече свобода, тая свобода, за която е умрял Апостола, и по тази причина ми си чини, че всеки може да мисли, да говори и да пише каквото смята за добре. Червената бабичка надуши в мен "мръсен демократ", погледна ме уплашено и забързано се отдалечи, най-вероятно за да докладва за произшествието "там, където трябва". Шегувам се, едва ли е отишла да докладва, обаче твърде мрачни мисли породиха плакатите в душата й, понеже посягаха на най-скъпото й: на съветския воин, явяващ се причина за ощастливяването ни с комунизма!Като наближи 11 часа, уречения час за протеста, почнаха да пристигат ония, които се бяха отзовали по призива ми в интернет. Общо взето, в интерес на истината, се събрахме десетина човека, може и малко повече да сме били, дойде и един журналист, после и други хора минаха и се присъединиха, понеже ние, протестиращите, отворихме една сладка приказка по най-актуални проблеми, и ето така, под дъжда, не усетихме как минаха два часа. Имаше хора всякакви сред отзовалите се, и неколцина млади, сред тях трима мои ученици, хора и от средното, и от по-старото поколение, всякакви; интересното е, че жени, кой знае защо, нямаше, поне в групата ни, дошла специално за протеста. Направихме нещо като малък "народен парламент" разговаряйки под дъжда съвсем близо до паметника на Апостола, отдадохме му по този своеобразен начин известна почит и ако духът му е бил там, нищо чудно да се е радвал, че и днес сред овчедушното народно стадо има и хора, които могат да се възприемат като негови следовници - понеже и за тях свободата и честта на Отечеството стоят също на най-високо място.
И това беше. Обмислихме как да продължим борбата нататък. Единодушни бяхме, че не трябва да се отстъпва, че трябва да сме твърди, и че трябва да правим нещо, та постепенно да приобщаваме към идеята си все повече хора. Альоша, както отбеляза един млад човек, единадесетокласник, всъщност е построен да всява страх, той, по тази причина, е символ на страха, дори на страхливостта ни, но ако се опълчим срещу паметника, това означава, че сме се противопоставили на страха, сиреч, сме започнали да се освобождаваме от него. А рухването на сталинистко-комунистическия паметник на страха един ден би означавало, че и като нация сме победили не само страха, а и малодушието, щото поддаващия се на страха човек съвсем няма право да се счита за свободен, камо ли пък за достоен. По тази причина, воювайки не толкова срещу Альоша, а колкото срещу слабостите и кусурите на народа ни, ние, един вид, се осъзнахме като следовници на Апостола, щото и той, горкият, най-вече е воювал срещу малодушието на тогавашния български роб, а не толкова срещу турците; щото врагът, скрит вътре в душите ни, разбира се, е много по-коварен и опасен от оня, който е пред нас.
Като си поговорихме донасита, си тръгнахме, а Левски остана под дъжда, отново тъй самотен във величието си. Бюстчето на Левски, за което става дума, най-вероятно е правено през 50-те години, затуй фигурата му, изваяна до под кръста, прилича повече на някакъв черен стоманолеяр, запретнал ръкави, отколкото на Апостола. Тогава все така са правили всички паметници, щото тогава е вилнеел тъй наречения "сталински ренесанс", осеял страната с толкова грозни паметници, сред които гранитният Альоша заема най-видно място.
Накрая ще кажа следното. Идеята паметника на Альоша да бъде преобразен в паметник на Левски беше оценена от участниците в протеста, пък и от много граждани, минали оттам, които запитахме, като добра, лесно изпълнима и, най-вече, нескъпа за осъществяване. Тя би имала шанс, понеже не става дума за "рушене", както обикновено ни обвиняват комунистите, а за трансформиране, за промяна на формата, което поставя и най-твърдоглавите комунисти в недоумение какво да кажат, с какво да възразят. Ето защо смятаме, че идеята е работеща. Най-вероятно ще се наложи на 23 февруари, когато комунистите горе на Альоша ще честват, разбира се, деня на Съветската армия, ще трябва и ние, протестиращите, отново да сме там, за да покажем, че имаме друго виждане за бъдещето на Альоша, което трябва да надделее.
Ако искаме да си върнем честта като нация ще трябва на надделее. Ако не искаме, ако искаме предателството спрямо националния ни интерес и достойнството ни като нация да си останат официална държавна идеология, тогава нека Альоша да си седи там горе, пък робите да идат да му се покланят всеки път, когато отбелязват паметните дати на предателството си: 23 февруари, 9-ти септември, 7 ноември и прочие.За жалост, Апостоле, малодушните сред нашето племе и днес, както и по твоето време, са твърде много, са мнозинство. И слабите духом са много, и безчестните. И подлеците са много, прекалено много. Виж, достойните не са много, но е радостно, че има и такива. Щом ги има, работите съвсем не са изпуснати безвъзвратно. И тяхното "семе", ако се работи усилно, както ти работеше някога, ще даде един ден добри плодове.
Прочее, и днес са нужни орачи и сеячи на народната нива. Както и тогава. Винаги са нужни такива. А другото, което ни е нужно, е да сме работливи, и да не се отказваме при първите трудности. И тогава, няма как, ще успеем, длъжни сме да успеем.
Защото залогът е твърде голям: България...
събота, 19 февруари 2011 г.
Отзив за гражданската проява с искане паметникът "Альоша" да бъде превърнат в паметник на Левски
Препечатано от Акция във Фейсбук: Альоша на Бунарджика да заговори на българскиЕнтусиасти, събрали се чрез Фейсбук, дойдоха в събота ред паметника на Апостола на Бунарджика, за да обсъдят как Альоша да бъде превърнат в... Левски. „Искаме скулптори да преработят монумента така че шинелът да се превърне в ямурлук, а ботушите в навуща. На това място горе заслужава да бъде единствено Левски”, обясни Ангел Грънчаров, инициатор на тази подмяна.
Христо НИКОЛОВ снимки: автора
Той подхвърлил тази идея във Фейсбук. Само за дни тя е подкрепена от хиляди. Някои пък призовават Альоша да бъде прекроен на Христос... „Аз съм за превръщането на монумента в паметник на Левски - отсече бай Иван. – Руският човек няма никаква вина, той също стана жертва на революциите и войните, в които го хвърлиха. Левски обаче заслужава повече да бъде горе на Бунарджика. Той е общохуманен символ, не само на българите, но и на турци, цигани, на всички...” Бай Иван се опасява, че докато солдатът стои горе с шмайзера си, „братушките” ще продължават да гледат на нас като на своя губерния. Припомня, че и до днес в Русия продължават да повтарят със самочувствие: „Курица не птица, България не задграница”.
„Руснакът да си ходи в Димитровград, там да си го пазят”, предложи Иван Бояджиев. Светозар Йоцов пък не е съгласен монументът да бъде демонтиран. Обяснява, че тогава горе на тепето ще зейне дупка. „По-добре да го превърнем в паметник на Апостола. Живял съм доста време в Германия и в Англия. Там по високите места също имат такива паметници.”
Според ученика от Художествената гимназия Добрин Добрев няма проблеми гранитния солдатин да стане на гранитен Апостол. Имало много начини да се отнеме нещо от скулптората, а там където трябва – да се добави още материал. „На нас Альоша не ни трябва, отсече момчето. – Стига сме се прекланяли към чужди герои, нека да тачим своите”.
Случайно станалата свидетелка на срещата гражданка Йовка, която бе дошла да донесе цветя на Апостола, остана шокирана: „Не съм съгласна, възпротиви се тя. – Левски си е Левски, той е най-великият. Но Альоша е съвсем друг сивмол, защо ги противопоставят? Още на времето Спас Гърневски искаше да го бута, но братушките строят здраво! Когато се опитваха да взривят мавзолея на Димитров в София, Петър Стоянов се прибра от почивката, където бе отишъл с нашите пари. Трябвало да надзирава как ще бутнат мавзолея, но тогава не успяха. После немските медии писаха с ирония, че комунистите строят здраво!”
Йовка добави, че само след броени дни на 23 февруари смята да се качи горе на Альоша, за да отпразнува със свои съмишленици денят на Съветската армия. Нейни набори обаче я емнаха, че не може Апостола да стои долу в краката на окупатора. И сочеха закачения от тях на едно дърво лист с мисъл от тефтерчето на Левски: „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби!”След това намислиха от къде могат да се вземат пари за грандиозната трансформация на монумента. Припомниха, че когато преди време бе направена анкета за най-великия българин, бяха събирани и пари да му се направи паметник. Хората посочиха Апостола, който събра два пъти повече гласове от втория в класацията – Петър Дънов. Ще се искат събраните тогава с sms-и пари, за да се преправи Альоша, договориха се инициаторите. Решиха още да направят подписка в Интернет.
Ако се наберат повече съмишленици, предложението ще бъде внесено в Общинския съвет. Ентусиастите се надяват, че мечтата им ще се сбъдне до две години, за да посрещнем 140 годишнината от гибелта на Апостола с неговия нов паметник горе на Бунарджика.
„Не може София да има 7 паметника на Левски, Варна - четири, а Пловдив – само един и то тук долу”, недоволстват инициаторите. И си дадоха дума на всеки празник да се качват горе на Бунарджика и да разлепват призиви по съседните дървета. Да свикват русофилите, че Альоша ще обуе цървули и ще заговори на български...
Публикувана на 19 Февруари 2011 година
(ЗАБЕЛЕЖКА: Вчера пък същата медия е дала и предварителна информация за предстоящото събитие, ето тук: От Альоша да стане Левски, искат във Фейсбук)
Абонамент за:
Публикации (Atom)